RIP.

August 14, 2012

Две торбички зелен чай, кубче лед, малко грим и тъмни очила. Това се изисква, за да скриеш подути, уморени и кървясали от плач очи. Жалко, че няма грим за душата. Няма очила, нито чай, нито лед за болката скрита там. Няма хора и няма време. Защото хората имат по-важна работа, а времето само я притъпява. Огромната мъка... От нечия загуба. В неделя вечерта изгубих домашният си любимец. Моят най-добър пухкав приятел. Плаках безутешно жестоко два дни. Просто не можех да спра. Страдах толкова много и винаги, когато си спомня ще страдам. Осъзнах, че колкото повече порастваш, толкова по-жестоко приемаш смъртта. Затова ли всички искат да са деца вечно? Колко по-хубаво би било да не разбираш ничия загуба... И преди съм губила много домашни любимци, но сега беше различно. Тази загуба ме накара да си спомня за роднините, приятелите... Всички, които съм губила физически и духовно. Отключи в мен нещо непонятно, което ме доведе до нервен срив. Не можех да опиша мъката си, като че ли в един миг изгубих всичко, което обичам завинаги и то в един и същ момент, независимо, че съм го губила на части – малко по малко. За някой това ще е смешно, за други нелепо. Но само изгубилият любимо домашно животно знае какво е чувството, да се откъсне частица от теб. Член от семейството ти. Твой най-добър приятел, който никога не е имал предразсъдаци към теб. Който никога не се е интересувал дали си богат или беден, глупав или умен, оптимист или песимист... Приемал те е такъв, какъвто си. Който винаги те е гледал с любов и те е чакал на вратата да се върнеш, който те е посрещал и те е изпращал. И винаги е бил верен приятел и те е обичал безрезервно, за разлика от хората. Едно малко живо същество, за което си се грижил ежадневно. Твоето почти-дете – някой, който си хранил всеки ден, на който си се карал и който си прегръщал, когото си гледал във малките мокри очи и те е карал да се усмихнеш винаги, когато ти е било скапано и тъжно, чиято главица е стояла под ръката ти, когато си бил нараняван именно от хората, и чиято муцунка те е побутвала, за да й обърнеш внимание... На това се равнява загубата на любимеца, равнява се на загубата на човек. Не е много по-различна. Също толкова болезнена и тежка. Още повече, когато е внезапна, ужасна, случайна... И не си успял да се сбогуваш. Не си успял да хванеш лапичката, протегната към теб в онзи следобед. Или да поиграеш, когато козината настойчиво се е търкала в краката ти. Защото не можеш и да си представиш, че утре това кълбо пух няма да го има... Никога не можеш да си представиш, че някой няма да го има утре. Или че теб няма да те има. И колкото и да е банално е самата истина. Колкото и да се смеем на сладникавите глупости, които четем в романите, гледаме във филмите или срещаме по фейсбук страниците – те са факт. Всеки един цитат „Живей днес!”от някой префасониран неизвестен автор, който се мъдри на екрана е истина. Най-ужасната истина. Че всеки ден трябва да живеем като за последно. Че трябва да казваме и показваме всекидневно на съществата около нас, които обичаме, че това е така. Че трябва да не оставяме нищо неизказано. Че трябва да прощаваме и да се учим. Че сме само гости на тази земя. Защото „утре”-то може наистина никога да не дойде. Ама съвсем наистина. То е толкова крехко и същевременно плашещо. Но един ден просто спира да идва. Ей така, внезапно. Без да го очакваш изобщо.
Колко е ужасно да обичаш нещо, което смъртта може да докосне... Защото и то изчезва внезапно, ей така, като онова „утре”, което не идва вече... И все пак последна умира надеждата отвътре, че някога, някъде, някак, ще се срещнем отново, нали?
Дано един ден се срещнем пак. В Рая, отвъдното, бездната, на някоя зелена поляна, на небето, в паралелно пространство, далеч от земния свят... Или където е там. Искам само да се срещнем пак. Някъде, където да ти се смея, как се въргаляш по гръб на пода. Където да си играеш със звънчето и топката, да ти се карам за дръскотините и да те чеша по коремчето...Където да милвам главата ти и да ти захлюпвам ушите по нашия смешен начин. А до тогава, както ми каза някой „Той вече е звездичка”. И ще свети на небето при всички други мои звездички, които си отидоха...

Почивай в мир, Топчо.

ПС – Смъртта на домашния ми любимец, примесена с неизмерната ми любов към животните, ме накара да се поинтересувам още повече как мога да помагам на пухкавите ни приятели и не след дълго попаднах на сайта на Animal Rescue Sofia – сайта на приют Богоров, приютил стотици животинки в беда. Разчувствах се, когато прочетох за някой от съдбите на животните там, техните изцеления, грижи,възстановявания и приютения при хора с безрезевно добри сърца. Те наистина го заслужават, да бъдем добри спрямо тях и да получават обичта ни, също както хората. За сега не намирам начин да помогна повече, затова направих най-малкото – пуснах един SMS, с който дарих 1 левче на приюта. Не е много, но когато повече хора направят нещо добро и малкото става много... У мен ще остане желанието и целта да помагам на животни в беда, която рано или късно ще осъществя. Не ви подтиквам към нищо и не карам никого на сила, но ако вие можете да помогнете с нещо повече от SMS, разгледайте сайта на приюта. // Facebook страница