I've got a war in my mind.

October 19, 2013



На повечето хора им е интересно да четат за живота на другите. Ами четете за моя, интересно е.
Пълен провал. Скарах се с човека, на когото поверих всички останали парченца от сърцето си и прибрах при себе си малкото останало от неговото, което неотдавна разбих. Разкрих болезнените тайни от миналото. Той е красив когато плаче и миглите му са мокри. Но не искам да ме наранява повече. Простих. Още обичам.
Карам се с хората, които са ме отгледали. Иска ми се да съм по-добра за тях, винаги. Но никога не се получава. Винаги съм най-лошата. Разменихме поредните болезнени и грозни думи. Бях нагрубена. Не се разбираме. Поискаха да не се връщам повече. Не знам дали ще простя.
Научих, че думите болят повече от всичко на света. Странно. Казваме, че думите са незначителни, в сравнение с действията. Че те са по-важни. А всъщност искаме да чуваме само хубави думи, независимо дали са подкрепени с действия или не... Лошите думи болят повече от действията.
Нямам приятели. И мама го повтори потрети. Не че тя има. Но аз нямам никого.
Разговорите са болезнени. Стоя отстрани и слушам как няма да бъда чута. Не съм нужна никъде. Старите приятели ме забравиха, защото търсят изгода, която явно вече не мога да им предложа. Няма на кого да раздавам шоколадови сладкиши. Всички са твърде лицемерни.
Университета е провал. Най-лошото е, че сама направих най-голямата грешка. Молих цяла година да дойда тук, само за да се махна от проблемите и си навлякох двойно по-големи. Не ми се учи, уморих се. Цял живот се молих да пропусна физическото, математиката... Да не ме унижават пак и да не търпя подигравки. Сега дойдох на грешното място, където всичко е същото. Дори не исках да уча това. Опитах се да рисувам балони. Но всички те ги отрязаха с големите си метални ножици.
Града е ужасен. Аз не съм родена за голям, мръсен и шумен град. Аз обичах да пиша щастлива поезия на чаша кафе в любимата библиотека и да се разхождам по малките празни улички на уединението. Сега ме е страх, че няма да оцелея там. И пиша само за мъртви поети.
Исках само да си купя саксия със зелен босилек и да готвя красиви ястия до края на дните си. Да отида в кулинарна академия, където всеки помага на другия в общото начинание и никой не се присмива за порязания пръст или пресоленото ястие. Исках да снимам. Да пиша. Да пътувам.
Библиотекарката ми липсва, а не мога да я видя, защото когато е на работа аз съм във влака.
Липсва ми миналото... Донякъде. До достатъчно "някъде".
Всички знаят какво точно трябва да направя с живота си... Само аз не знам. 

Помощ. Има ли някой? Помощ...