Не знам дали съм само аз(най-вероятно) или и при другите се
случва така, но усещам как повечето дни от живота ми (може би заради
университета напоследък... всъщност най-вече) са прекарани в мисли как не искам да правя нищо. Не просто нищо,
а н-и-щ-о, което включва: не ми се ходи на училище, не ми се ходи в
университета, не ми се завършва бакалавър, никога няма да запиша магистратура,
не ми се ходи на работа, не ми се мърда от вкъщи, не ми се прави нищо, освен да
стоя пред лаптопа си и отвреме на време да готвя (да... само това правя с желание
всеки ден). Тогава изпадам в една огромна черна дупка, породена от собственото
ми съзнание и старателно издълбана от думите на родителите ми, че съм
неамбициозна, твърде мързелива и неперспективна и следователно няма да стане
нищо от мен, защото не правя и не искам да правя нищо с живота си. Да... Тежко
е. Честно казано това е типична човешка черта и съм сигурна, че не съществува
само при мен. Заложено е в расата ни да предпочетем да се излежаваме с книга и
чай по цял ден, вместо да искаме да пуснем пералня или да отидем на работа
(разбира се, ако работата ни не ни удовлетворява и не я обичаме... но кого
заблуждавам). Тази черта у мен обаче е умножена по 10000.