Mail adventures | Berry's edition

May 23, 2014

Здравейте, приятели :) След като най-сетне успях да се сдобия с читави батерии за фотоапарата си и сутринта бе благосклонна да ми предостави хубава дневна светлина, бързах да направя първите си снимки за този месец и да ви споделя за моите "пощенски приключения" с една много чакана пратка отпреди две седмици. Както може би знаете, преди време спечелих прекрасния Pink Spring Giveaway в блога на Мери. Всъщност, преди доста време... Затова двете с нея постоянно поддържахме връзка и се чудехме кога най-сетне ще пристигне пратката от Германия до България и защо отнема толкова много време?! След почти два месеца и всекидневно преглеждане на пощенските кутии за известия, се бях отчаяла, че никога няма да получа първата си награда от гивауей... До един дъждовен ден, в който на излизане от вкъщи за посещение на супермаркета, попаднах на неочаквана изненада в пощенската кутия! Така жадуваното известие най-сетне беше изровено и бях озадачена, че пратката ме чака от месец... Лошото беше, че бе (работна, слава богу) събота, а пощата затваряше след 30 минути. И така забравих за пастата и вечерята и хукнах да тичам из града като Юсеин Болт и да избутвам нахалните бавни хора по улиците, докато най-сетне не стигнах до сградата на пощата задъхана и с почти счупени крака... Сложих личната карта на гишето и жената ме посрещна с учудване "Странно, че чак сега си взимате пратката, това е втора покана от пощата да дойдете, пакета стои тук още от април месец" , "Не знам защо, търсих известие всеки ден, но явно са го хвърлили от пощенската кутия" - отврънах, проклинайки глупавите си съседи. След проверка на картата и подпис заветната пратка вече е в ръцете ми и аз я поемам - щастлива, потна от бягане, прекосила града и все още по пижама (да, защото тръгнах с друга цел до близкия супер маркет и все още бях по част от пижамата си, типично за мен да бягам по улиците с пижама, хаха). Тя си е - красива, малка, розова кутия с панделка и германски марки. След безуспешния опит да я отворя с ръка, вадя връзката ключове и ожесточено се опитвам да разкъсам тиксото, докато тичам обратно към вкъщи. След половин час успях и нетърпелива непукистки седнах в близкия парк и затършувах из кутията пред изумените погледи на минувачите, които гледаха как се хиля щастливо, вадя козметика и нареждам продуктите по пейката до мен :)

После... се прибрах. Щастлива, че най-сетне съм получила подаръка от първия си спечелен гивауей, въпреки малките премеждия по пътя. И се радвах на съдържанието.

An old lesson

May 15, 2014

Навън вали и неусетно се спусна нощ. А на мен ми е някак тъжно и... безнадеждно. Затова просто исках да споделя нещо старо. Нещо мое. Поезия. Нещо, което да ме върне в дните... на самотата.


"Урок по самота"

Измислят си страдания,
кодирани в куплети,
ти знаеш ли в тълпата,
че бродят и поети?
Под малки, крехки рими
прикриват си лицата –
пронизани сърцата
сред погледите мними.
Записват ги със моливи,
от страх да не успеят,
не спират, не живеят
от толкоз много бродене.
Графита балерински
пристъпя с черни стъпки,
душите им са в кръпки,
сърцата им, момински
се крият в полумрака...
И чакат.

Любов се пише с мъки,
но чак когато свърши
и волята избърше
сълзите с препоръки.
За повече внимание
и повече невяра
във думите, във чара
на нечие създание,
откраднало сърцето,
напълнено със рими –
тъй крехко и ранимо,
направило поета.
Когото ти не виждаш
как броди из тълпата,
през живите задвижван 
урок за самотата.

Преслава Цветанова

Пластова салата | Potato vegetable salad

May 10, 2014


В дъждовната събота реших да споделя една невероятно вкусна, здравословна и всъщност доста проста и свежа рецепта, идеална за уикедна, която всеки от вас може да приготви с продукти, които вече се намират в кухнята... А именно любимата ми пластова салата! 

Необходими продукти

- 500/600 грама картофи
- Колбас по избор / аз използвах пушено пилешко 
(ако искате вкусна вегетарианска салата не добавяйте месо)
- Моркови
- Кисели краставички
- 3 сварени яйца
- Кашкавал за поръсване
- Краве сирене
(по избор може да добавите и прясна моцарела)

За соса
- 1 кутийка майонеза
- 1 кофичка кисело мляко
- Сол, черен пипер и подправки на вкус

Начин на приготвяне

Картофите се обелват и сваряват добре до леко-твърдо състояние. Не ги оставяйте да се преварят, трябва да останат леко твърди, за да могат после да се настържат по-лесно. (можете лесно да проверите дали са сварени като ги разрежете на половина или ги разчупите с вилица след известно време варене) В отделни съдове сваряваме целите моркови и отделно яйцата. Колбаса и киселите краставички се накълцват на дребно. Ако морковите са по-дребни, можете също да ги нарежете на лентички. След готовност настъргваме на едро ренде картофите, морковите ако са по-едри, яйцата, кашкавала и сиренето. Приготвяме соса като разбъркваме добре една кутийка майонеза с 3-4 с.л. кисело мляко и овкусяваме със сол, черен пипер и подправки на вкус.
На дъното на леко намаслена тава, недълбока форма, поднос или (най-добре) поставка за торта изсипваме настърганите картофи, отгоре ги поръсваме с яйцата, краставичките, колбаса, морковите, сиренето/моцарелата, като върху тях добавяме сол на вкус (можете да сложите повече сол, защото обикновено не е достатъчно), малко мащерка, чубрица и други подправки по желание, за по-богат вкус. Отгоре покриваме с млечния сос и редим още един пласт с картофи и останалите настъргани продукти с подправките. Поливаме обилно със сос между всеки пласт и редим, докато продуктите свършат; колкото повече сос, толкова по-добре, може да ви е необходимо да приготвите допълнително количество. Отгоре измазваме старателно салатата със соса като торта, докато се покрие цялата. Поръсваме с кашкавал и украсяваме с останалите парченца от продуктите. 

Без колбас салатата става напълно подходяща и за вегетарианци и също така здравословна и невероятно вкусна. Насладете се на приятния и свеж пролетен вкус на здравословното с чаша хубаво вино... 

АЗ... | TAG


Чудесен "таг", за който Мани ни светна... Нещо лично :) 
ПРАВЯ | каквото мога
ГОТВЯ | всичко (и с любов)
ПИЯ | смути
ЧЕТА | исторически данни и случки
ИСКАМ | да върша това, което обичам
ТЪРСЯ | нещо по-добро
СЛУШАМ | вътрешния си глас
ГУБЯ | времето си
ЗАШИВАМ | bookjamas
МЕЧТАЯ | да съм щастлива
СЕ  НАСЛАЖДАВАМ | на био продуктите и чистата храна
ЧАКАМ | приключението
ХАРЕСВАМ | малките неща
СЕ ЧУДЯ | на хората
ОБИЧАМ | да обичам
СЕ НАДЯВАМ | на вдъхновение
СЕ ВЪЗХИЩАВАМ | на успелите готвачи
СЕ НУЖДАЯ | от кураж и мотивация
ПОМИРИСВАМ | природата
НОСЯ | обици с кръстове и огърлица с галактика
СЛЕДВАМ | тези, които ме следват 
ЗАБЕЛЯЗВАМ | всичко
ЗНАМ | че струвам нещо
МИСЛЯ | че трябва да пиша още поезия 
СИ ОТБЕЛЯЗВАМ | списъци за пазаруване
ОТВАРЯМ | вратата на сърцето си 
СЕ УСМИХВАМ | заради Него
ЧУВСТВАМ | всяка емоция

You choose the change.

May 8, 2014


"Никога не се съмнявай, че малка група загрижени, посветени в каузата си граждани могат да променят света. Всъщност, това е единственото нещо, което някога го е правило." - Маргарет Мийд  














ЧАСТ 3
...Няма значение дали мечтаеш да нанизваш бижута, да си цветар, треньор по плуване или счетоводител и без това най-вероятно дори няма да се сетиш да се бориш за това след като вече си на 35 и все още си нещото, което мразиш, но вече е твърде късно за нещо различно или нещо повече. Някак си вече не е прието да живееш простичко ако искаш. Трябва да имаш голяма заплата в съвременния свят, или както каза една позната "Поне 500 лв. И подове ще търкам, ако поне 500 лв ми дават за това." Така е прието в 21-ви век. Естествено че трябва да искаш да си купиш най-новия таблет, автомобил, телефон, смартфон, Айфон, монитор, лаптоп, мишка, клавиатура, нещо с тъч скрийн, плазма, техника, e-reader или каквато и да е там нова джаджа, технология, електроника, иначе си твърде задръстен или пък как може да не искаш? Как може да караш с тоя стар телефон, дето даже няма тъч скрийн и приложения, без таблет с андроид, с тоя стар настолен компютър, с тази хартиена книга и телевизор кутия, който е много по-дебел от три пръста? Имаш достатъчно пари, защо не искаш нещо на Apple, а караш с тоя таралясник?! Бъди в крак с технологиите, забога! Иначе си задръстен или с остарели виждания, а можеш да си позволиш да не си. Но някой хора просто не искат да бъдат консуматори. Мнението ми за тези неща донякъде се промени коренно, откакто изгледах филма "Боен клуб". Признавам, не е един от най-добрите и прочувствени филми, които съм гледала, но определено е запомнящ се и променя мирогледа ти много. Главният герой подпалва луксозния си дом, пълен с така исканите от всеки лъскави мебели от IKEA, заряза живота на средностатистически американски тузар и скъпо платената си работа, която всъщност мразеше в червата си, само за да се премести в полу-съборена къща, в която липсваше електричество, почти нямаше здрава мебел и течеше мръсна кафява вода в хубавите дни, в които имаше такава. И пак беше щастлив по своему, не му беше нужно повече. Това донякъде променя погледа ти над нещата. Не казвам, че трябва да е ок да живеем в мизерия и разруха, щом можем да си позволим повече, но къде отива удоволствието, когато нишката се загуби? За всеки добрия стандарт на живот и красивото е различно, но понякога се обграждаме с толкова много ненужни неща и харчим толкова много пари спечелени от омразната ни работа, че губим истинския смисъл на живота и се чудим какво изобщо да ги правим и защо ни трябват. Нима не можем да живеем без таблет и Айфон, а само с достойнството си? В името на вещите твърде често се оставяме да бъдем/станем нечий роби. Замислете се. "Нещата, които притежаваш, в крайна сметка притежават ТЕБ." (Боен Клуб; Чък Поланик)

"Ти не си твоята работа. Ти не си парите, които имаш в банката. Ти не си колата, която караш. Ти не си съдържанието на портфейла си. Ти не си проклетият си костюм. Ти си всепокорният всемирен боклук." (Боен Клуб; Чък Поланик)

"Виждам най-силните и умните мъже, които някога са живели. Виждам целият този потенциал. И го виждам прахосан. Дявол да го вземе, цяло поколение бензинаджии. Сервитьори. Роби с бели яки. Рекламите ни накараха да гоним коли и дрехи. Работим служби, които мразим, за да купуваме боклуци, които не ни трябват. Ние сме поколението Х на историята. Без цел и без място. Ние нямаме велика война. Нямаме голяма депресия. Нашата велика война е духовната. Нашата голяма депресия е нашият живот. Всички сме възпитани от телевизията да вярваме, че един ден ще сме милионери, филмови идоли или рок звезди. Но няма да бъдем. Малко по малко разбираме това. И това страшно много ни вбесява." (Боен клуб; Чък Поланик)

После трябва да си имаш собствена къща, апартамент, мезонет. Не може цял живот да живееш на квартира или при родителите си, защото тогава или пълниш чуждата гуша или си "мамино синче". С течение на вековете и годините сме възприели какви ли не норми и обидни наименования, под които да слагаме хората, направили даден избор, който на нас не ни допада... Доста изобретателни, всъщност. Не ни интересуват причините, просто е "твърде тъпо" да не си купиш апартамент за цял един живот. Няма как да искаш да живееш на квартира, просто няма. Така мисля и аз, защото и родителите ми така мислят. Така са мислили и техните родители. Но това не е есе на тема "Какво мисля аз", това са откровени размисли за живота на различните, независимо дали на мен ми харесват техните виждания по даден въпрос или не. Независимо дали и на Вас ви харесват. 

The world is a bell curve.

May 7, 2014


"Светът е крив като камбана, повечето попадат в стандартното отклонение, но има и хора извън него. И ако вярваме в съществуването на крайна идиотщина, в което подозирам, че вярваме, тогава трябва да приемем и съществуването на обратната крайност." - House MD

























ЧАСТ 2
>> ВИЖ ЧАСТ 1 <<

...Университети. Мога да кажа толкова много за тях. Но ще си спестя част от думите... Една моя приятелка учи в университет в България малко повече от година, всичко вървеше ок, докато не започна да получава нервни кризи, да има лични проблеми и реши, че мястото й не е там, защото я подтиска и я доведе до психиатър. Затова го напусна. Тази година обаче е твърдо решена да започне наново, в нов университет, от началото. "Искам да се запиша наново, все пак..." - "А дали ще издържиш?" - казвам й - "Ще се наложи, не искам да не записвам и да остана някаква тъпа дето не е завършила или ходила на университет...". А тя не е "тъпа", изобщо. Просто така я е научило обществото, че дори и въпросния ВУЗ да не й даде нови знания или обогати старите, тя ще остане "тъпа" ако не го изкара. Но липсата на диплома или желанието да не я купиш "законно" не те прави "тъп". Та аз мога 4 години съвсем свободно да посещавам лекции, занятия и упражнения в който и да е университет и накрая просто да си купя въпросното свидетелство от интернет. Това значи ли, че не съм завършила? Безброй хора ми казаха "Университета е просто една формалност, а дипломата е хвърчащ лист, който нищо не значи за твоите знания и умения.". Други направо ми заявиха, че вече имат хубава и добре платена работа и мислят направо да си купят диплома, ако изобщо им потрябва. Подкрепям тези хора, знаейки на какво интелектуално ниво са (не ниско). Тъжното е, че точно те са безброй пъти по-умни от някой/я си, която си купила дипломна работа и изкарала 4 години с преписване... Сещам се и за друга моя приятелка, чиято майка почина. Тя, от своя страна, учи в университет, защото това беше последното желание на майка й, което е длъжна в себе си да удовлетвори, затова напълно я разбирам и подкрепям, но интересно е друго... Интересното е следното: Кой от тях учи, за да... учи? Никой не изглежда подтикнат от своето собствено желание за това.

To be born different means to think different.

May 6, 2014

Вдъхновена от изминали събития, цитати, филми и няколко изповеди на нюйоркчани, запечатани от фотографа на проекта HONY, за който вече Ви говорих, в ума ми нямаше как да не изникнат безброй въпроси "Защо?", затова реших да споделя малко свои размисли за различните хора, независимо дали аз или вие ги харесваме или не... И ето какво се получи. Това няма да е пост за грим или дрехи, това ще е пост за не-изпъкващите в тълпата.

Photo & text source
"Do you remember the happiest moment of your life?"
"When I got my college degree."
"Do you remember the saddest moment of your life?"
"When I figured out I couldn't use it."


ЧАСТ 1

Ти, който четеш това, какво правиш в този момент? На земята има над 7,050 милиарда човека. Всеки ден се раждат нови хора и всеки ден някой умира. Човекът, който си отива от този свят е изживял живота си (ако е бил щастливец), може би по свой собствен начин и преценка, може би си отива доволен и спокоен по тази причина. Човекът, роден в новия свят е на път да започне живота си, който се предполага, че след определена "съзнателна" възраст ще принадлежи само и изцяло на него и той сам ще чертае пътя си. Ти най-вероятно си по средата на своя жизнен път. Сигурно вече учиш, постъпил си в университет, работиш или си пенсиониран. Сигурно вече си си купил апартамента мечта, имаш 3 деца, куче и спортен автомобил, който удовлетворява желанията ти. Хипотетично. Е, може би не си Хю Хефнър, но ако попаднеш в графата на средностатистически съвременен човек ще имаш дом, съпруг/а, деца, кола... Или поне ще искаш да имаш. Но защо? Нима това е всичко, което искаш? Нима това те удовлетворява? С течение на годините и най-вече в 21-ви век, незнайно точно защо цялото човечество е възприело една и съща идея за живота на човешкия индивид и как точно трябва да протече той. Всеки от нас е програмиран. В главата си имаме нещо като чип или платка, на която с прецизна точност е закодирано как точно трябва да живеем. И ние я следваме. Не, не говоря за абсолютна идентичност, а цялостен модел на жизнения стандарт. Тук става дума за главните, по-мащабни стъпки в живота ни. Факт е, че всеки от нас (трябва да) се движи по тях, независимо съзнателно или не. Част от тях бих оправдала, може би защото са заложени в природата ни като хора. Но както при всяко друго нещо и тук има няколко изключения, наречени "различните хора". Те може би не споделят вашите приоритети. Да, всеки от нас иска да получи добро здраве за себе си и близките си, осигуровки, да обича и да бъде обичан от някого, да възпроизведе рода си, да се изучи, да намери работа, да получи много пари, да има добър шеф или сам да си е шеф, да се издигне в кариерата, да има страхотен дом, много приходи и печалби, хубаво возило, да се пенсионира рано, да получи хубава пенсия... Но някой от нас не точно. И какво става тогава? Погром.