You choose the change.

May 8, 2014


"Никога не се съмнявай, че малка група загрижени, посветени в каузата си граждани могат да променят света. Всъщност, това е единственото нещо, което някога го е правило." - Маргарет Мийд  














ЧАСТ 3
...Няма значение дали мечтаеш да нанизваш бижута, да си цветар, треньор по плуване или счетоводител и без това най-вероятно дори няма да се сетиш да се бориш за това след като вече си на 35 и все още си нещото, което мразиш, но вече е твърде късно за нещо различно или нещо повече. Някак си вече не е прието да живееш простичко ако искаш. Трябва да имаш голяма заплата в съвременния свят, или както каза една позната "Поне 500 лв. И подове ще търкам, ако поне 500 лв ми дават за това." Така е прието в 21-ви век. Естествено че трябва да искаш да си купиш най-новия таблет, автомобил, телефон, смартфон, Айфон, монитор, лаптоп, мишка, клавиатура, нещо с тъч скрийн, плазма, техника, e-reader или каквато и да е там нова джаджа, технология, електроника, иначе си твърде задръстен или пък как може да не искаш? Как може да караш с тоя стар телефон, дето даже няма тъч скрийн и приложения, без таблет с андроид, с тоя стар настолен компютър, с тази хартиена книга и телевизор кутия, който е много по-дебел от три пръста? Имаш достатъчно пари, защо не искаш нещо на Apple, а караш с тоя таралясник?! Бъди в крак с технологиите, забога! Иначе си задръстен или с остарели виждания, а можеш да си позволиш да не си. Но някой хора просто не искат да бъдат консуматори. Мнението ми за тези неща донякъде се промени коренно, откакто изгледах филма "Боен клуб". Признавам, не е един от най-добрите и прочувствени филми, които съм гледала, но определено е запомнящ се и променя мирогледа ти много. Главният герой подпалва луксозния си дом, пълен с така исканите от всеки лъскави мебели от IKEA, заряза живота на средностатистически американски тузар и скъпо платената си работа, която всъщност мразеше в червата си, само за да се премести в полу-съборена къща, в която липсваше електричество, почти нямаше здрава мебел и течеше мръсна кафява вода в хубавите дни, в които имаше такава. И пак беше щастлив по своему, не му беше нужно повече. Това донякъде променя погледа ти над нещата. Не казвам, че трябва да е ок да живеем в мизерия и разруха, щом можем да си позволим повече, но къде отива удоволствието, когато нишката се загуби? За всеки добрия стандарт на живот и красивото е различно, но понякога се обграждаме с толкова много ненужни неща и харчим толкова много пари спечелени от омразната ни работа, че губим истинския смисъл на живота и се чудим какво изобщо да ги правим и защо ни трябват. Нима не можем да живеем без таблет и Айфон, а само с достойнството си? В името на вещите твърде често се оставяме да бъдем/станем нечий роби. Замислете се. "Нещата, които притежаваш, в крайна сметка притежават ТЕБ." (Боен Клуб; Чък Поланик)

"Ти не си твоята работа. Ти не си парите, които имаш в банката. Ти не си колата, която караш. Ти не си съдържанието на портфейла си. Ти не си проклетият си костюм. Ти си всепокорният всемирен боклук." (Боен Клуб; Чък Поланик)

"Виждам най-силните и умните мъже, които някога са живели. Виждам целият този потенциал. И го виждам прахосан. Дявол да го вземе, цяло поколение бензинаджии. Сервитьори. Роби с бели яки. Рекламите ни накараха да гоним коли и дрехи. Работим служби, които мразим, за да купуваме боклуци, които не ни трябват. Ние сме поколението Х на историята. Без цел и без място. Ние нямаме велика война. Нямаме голяма депресия. Нашата велика война е духовната. Нашата голяма депресия е нашият живот. Всички сме възпитани от телевизията да вярваме, че един ден ще сме милионери, филмови идоли или рок звезди. Но няма да бъдем. Малко по малко разбираме това. И това страшно много ни вбесява." (Боен клуб; Чък Поланик)

После трябва да си имаш собствена къща, апартамент, мезонет. Не може цял живот да живееш на квартира или при родителите си, защото тогава или пълниш чуждата гуша или си "мамино синче". С течение на вековете и годините сме възприели какви ли не норми и обидни наименования, под които да слагаме хората, направили даден избор, който на нас не ни допада... Доста изобретателни, всъщност. Не ни интересуват причините, просто е "твърде тъпо" да не си купиш апартамент за цял един живот. Няма как да искаш да живееш на квартира, просто няма. Така мисля и аз, защото и родителите ми така мислят. Така са мислили и техните родители. Но това не е есе на тема "Какво мисля аз", това са откровени размисли за живота на различните, независимо дали на мен ми харесват техните виждания по даден въпрос или не. Независимо дали и на Вас ви харесват.