One late poetry post.

March 22, 2014

Световният ден на поезията - датата се отбелязва от 1999 г. по инициатива на ЮНЕСКО. Целта на този ден е да популяризира четенето, писането и публикуването на поезия по света и, както пише в декларацията на ЮНЕСКО, "Да даде признание и сила на националните, регионалните и интернационалните организации за поезия". Празнувал се е през 5-ти октомври, но в късната част на 20ти век светът го празнувал на 15-ти октомври – рождената дата на Вергилий – древноримски епичен поет и лауреат. По-късно датата е изместена, но традицята в някои държави все още повелява денят да се отбелязва през октомври. За първи път празникът се е чествал в Париж, където е било и седалището на ЮНЕСКО. (източник: интернет)


Както повечето от Вас вече знаят или са чули, вчера за пореден път се отбеляза Световният ден на поезията. Преди подобаващо го отпразнувах всяка година с чаша горещ чай, поетични късметчета и усилено творене и писане на стихове в библиотеката на гимназията ми, заедно с приятели, получавайки честитки, понеже бях нещо като поета на групата. Тази година денят отмина на един дъх и дори не го усетих, може би защото бях твърде далеч от всичко това и не получих честитка, но почувствах онази приятна поетична тръпка в себе си, която все още се обажда във времена на муза... Някой казват, че съм наследила "таланта си" от майка ми, понеже като млада и тя е писала много стихотворения, които и до сега намирам за красиви и вдъхновителни. Казвали са ми и че съм го получавала от някаква висша сила или дори Бог (да, странно звучи, но и такива е имало), не съм се замисляла, всъщност не ми се е явявала някоя "висша сила", ярка светлина, извънземно или непознато сияние, както при повечето творческия процес е нещо хаотично и неосъзнато, често породено от инсомния, самота, дадено чувство, мисъл, дума, влияние, дори скука, а най-вече внезапно вдъхновение. Често будувам до сред нощ, вадя лист и химикал и без никаква идея просто започвам да пиша.












Драскам куплети, разменям, пренаписвам, замествам... А понякога просто пиша един, зарязвам всичко и го довършвам след две години. Заглавието слагам накрая, никога в началото. Започнах да пиша от дете, не помня на колко години точно, но не след дълго откакто можех да чета и пиша, а в главата ми се въртяха какви ли не влюбени мисли, писането ги последва. Имала съм два блога, в които публикувах първите си аматьорски стихотворения веднъж; много отчетливо и ясно помня, че първите куплети, които написах бяха под заглавието "Не мога да заспя" и скоро след това... Стихотворението се затри някъде и след няколко годишни безуспешни опити да го намеря го пренаписах с нов текст и гордо го публикувах в първия си сайт в dir.bg. И така малката ми главица раждаше стихчета година след година, всяко по-аматьорско и детински влюбено (да, пишех за любов, хаха) от останалите, докато изведнъж просто спря... Буквално с години не бях писала нищо, до паметния 9-ти клас, когато библиотекарката ни беше така мила да ми предостави една от любимите ми книги - "Най-синьото вълшебство" на Петя Дубарова. И така книгата, помещаваща стихотворенията, разказите и дневника на любимата ми поетеса стана паметна след като закъснях цяла една година с връщането й, четейки я отново и отново... Може би точно тя ме вдъхнови да се влюбя отново в поезията и лека полека се роди поредното (но сякаш първо) отново аматьорско любовно стихотворение в 15-годишната ми завъртяна от перипетии глава. Получих първите отзиви и приятелска подкрепа и така всичко започна... Стихотворенията се нижеха едно след друго - понякога едно на три месеца, понякога по две на ден, ставаха малко по-добри и повеждаха след себе си публичното им рецитиране пред повече и повече хора, поздравления от вдъхновени учители, които ги бяха прочели, училищни конкурси с грамоти, конкурси без грамоти, писане на съвместни стихотворения, срещи с писатели, литературни събития, ходене по библиотеки, поетични караокета в училище, получаване на стихосбирки за всеки мой рожден ден, участия в стихотворни клубове... Винаги ще помня как веднъж една от учителките по български в гимназията дойде при мен и ми каза, че е плакала, когато е прочела мое стихотворение. Мисълта, че съм накарала голяма жена и мъжът й да плачат от чувствата, които куплетите са извадили в тях не ме разлюля и не ме превъзнесе, а по скоро потресе. Никога не бях мислила, че няколко куплета, написани в 3 през нощта по мои измислици ще направят нещо такова. Продължих да пиша, не заради нечий думи или чувства, а заради моите собствени. Просто защото така ми харесва. Просто защото творчеството ме прави щастлива, независимо дали се харесваше на някого или никой не го забелязваше. И постепенно животът ми се превърна в един поетичен кръговрат. Заобичах поезията безкрайно много, да я пиша, слушам, най-вече чета. Заобичах чуждата поезия, заобичах и своята, дори нескопосана. Стихотворенията ми започнаха да се раждат все по-рядко из нощите на вдъхновение, но все пак мисля, че именно това ги прави по-добри. Никога не се насилвам да пиша поезия, без моята приятелка Музата да ме е навестила и спокойно да е полегнала до мен. Поезията е огромна част от живота ми и от живота на хората, които ме заобикалят. Животът нямаше да бъде и наполовина толкова хубав без куплетите на Петя Дубарова, Валери Петров, Калин Донков, Христо Смирненски, Недялко Йорданов, Никола Вапцаров, Атанас Далчев, Оскар Уайлд, Едгар Алън По, Емили Дикинсън, Чарлз Буковски, Жак Превер, Ръдиард Киплинг, Робърт Бърнс и всеки един поет, докоснал милиони души... Защото когато пишеш, ти никога няма да умреш. 

В чест на Световния ден на поезията, макар и с леко закъснение, реших да споделя стихотворението, което написах последно и тайно да го посветя на всеки един поет на този свят.



"Защо се самоубиват поетите?"

Поетът умира, поетът умира,
когато е мъничко весел.
Когато не може света да побира
и свършва брутално обесен.

Поетът умира тогава, когато
загубил е бряг и окови.
Когато завършва последното лято
и всичко е само стопове.

Поетът умира достойно обесен
на жица от чувства и рими.
"Животът е песен, животът е песен!" -
дори през последните зими.

Поетът умира жестоко защото
нелеко е чуждото бреме,
когато животът върти колелото
и сламя го пак на колене.

Човекът е злобен, човекът не вижда
и мисли за простички думи.
Поетът е този, който придвижва
света с най-големите гуми.

Поетът на онзи червенкав октомври,
онази война във душата...
Творецът, за който ти не говориш
удавил се днес във реката.

И после защо ли умирал поета,
затворен във клетка от мисли...
Поетът умира, защото достойно е
само когато си истински.

01.10.2013 год.

14 comments :

  1. Replies
    1. Благодаря от сърце, Мери! <3

      Delete
  2. Replies
    1. БЛАГОДАРЯ много, Мари! <3

      Delete
  3. Вдъхновено, чисто, искрено... Да си поет е дар, но и наказание.

    ReplyDelete
  4. А представи си, че си поет, че умираш и някой може да те спаси, но на цената на писането?

    ReplyDelete
    Replies
    1. Може би е по-добре да си отидеш, но да има с какво да бъдеш запомнен...

      Delete
  5. Не само, че е красиво, но и много истинско. Кара те да се замислиш и да настръхнеш. Всяка дума е на мястото си. Много ми хареса. :)

    ReplyDelete