20 неща, за които не бих счупила касичката

Напоследък бях завладяна от духа на минимализма и отваряйки тази тема със Зори от Agleu, нямаше как да не се вдъхновя да напиша този пост по актуална напоследък тема. 

Като представител на зодия скорпион и човек, който от млад изкарва сам парите си, в никакъв случай не мога да се нарека „минималист“ и не искам да го правя. Всеки, който ме познава, знае, че обичам да харча (имам предвид пари, които сама съм изкарала) и често ме описват като човек с „широки пръсти“. Напоследък обаче, започнах малко по малко да виждам пораженията от тази своя мания и движейки се по тънката линия между нужното и презапасяването, усетих как губя контрол...

Подаръци, които да НЕ подаряваме | Част 2

Тази година е време за един малко по-различен списък с подаръци. И вие ли получавате едно и също всяка Коледа?

 

6. Готварски приспособления – купи, бъркалки, тави

Ако сте живели по времето на комунизма със сигурност все още ви се струва като идеален подарък. Няма нищо лошо в подаряването на най-обикновени кухненски приспособления, но те сякаш тихичко нашепват „Ти си домакиня, затова си стой в кухнята, където ти е мястото“. Нека бъдем честни, дори най-запалените гастрономи не обичат да стоят по цял ден в кухнята, нито мислят тавите и комплектите с керамични ножове за някакъв страаашно оригинален подарък.

ВМЕСТО ТОВА: "Претенциозен" подарък 

Може да подберете наистина по-претенциозен подарък, който иначе трудно се намира, като професионален сладкарски пош, рингове за оформяне на ястия, симпатични текстилни принадлежности или украси за маса, масивни хаванчета, пръстени за салфетки или наистина стилни ръчно рисувани чинии от вериги като IKEA, Метро, Jysk, H&M Home или Vivre. По-луксозен вариант е наистина уникален сервиз от сребро или друг благороден метал, който ще познаете по тежестта на посудата.  

Ако все пак искате да покажете на любимата жена, че мястото ѝ не е само в кухнята, запазете вечер в добър ресторант с приятна кухня и просто ѝ подарете една семейна вечеря с вкусна храна. Няма нищо по-хубаво, приятно и запомнящо се от това да излезеш от кухнята и една вечер някой да готви за теб самия!

Подаръци, които да НЕ подаряваме | Част 1

Няма начин да не сте гледали Джим Кери във филма „Как Гринч открадна Коледа“… 

Сещате ли се за онова сбръчкано, космато зелено чудовище Гринч, което искрено мразеше Коледа и се опитваше с всячески пъклени планове да я съсипе, разплаквайки всички деца в Хувил? Е, този пост няма да е посветен на това колко е комерсиална Коледа, защото не е така… Въпреки Гринч настроението в горните редове, аз все още както всяко малко дете, харесвам Коледа и всичко свързано с нея, от снега, елхата и светлините чак до зелевите сърми, хаха 😁 Естествено, както всяка година, блог пространството е залято с подаръчни списъци, гайдове, спонсорирани постове и какви ли не идеи какво да подарим на любимия човек, роднините, та чак до кучето. Аз обаче, досущ в духа на зеленото чудовище, реших да Ви представя своя Anti-Gift Guide лист или с други думи какво да НЕ подаряваме и тази Коледа на близките си… И за да не е твърде хейтърско, на всеки анти-подарък, ще представям и по един интересен, с който да го заместим и да зарадваме всички в списъка на послушните тази година.

Бележка: Това е хумористичен пост, изграден през годините от личен опит и свързан с подаръци, които твърде често съм получавала и не обичам да получавам отново и отново. Нека „списъка“ не се приема на сериозно, всеки има право да подари каквото иска и каквото позволяват възможностите му, а всеки получаващ подаръци се радва на различни неща от прости, до големи, от евтини до по-скъпи. В крайна сметка, както казват, важен е жестът!

1. Чаши

№ 1 в моят списък си остават чашите. Всички мои приятели знаят (от горчив опит) колко ги обичам, защото поне веднъж всеки от тях ми е подарявал по една чаша и често се шегуваме как вече нямам място да ги събирам и бягам от тях като дявол от тамян.

Birthdays Flashback

source

Днес ми се говореше за рождени дни. Вдъхнових се много от поста на Ипси по темата, защото моят рожден ден е точно след три дни. 

Ставам на 23, което не е много, но предвид моето мислене и характер може спокойно да заключим, че все едно ставам на 30! 😀 И аз като Ипси не си спомням последния си хубав рожден ден. Смешното е, че в блога имам документирана подробно 18-тата си годишнина (леле, почувствах се стара) със старата ми компания от ученическите години (която в последствие се разпадна) в библиотеката на гимназията. Имаше голямо Тирамису и злополучна катастрофа със свещите, след което пихме Мартини в един бар. 19-тия си рожден ден по бледен спомен празнувах само с приятеля ми в общата ни тогава квартира, нямахме много пари, но ядохме пица и крем супа в един много готин варненски пъб. Тогава работех в сладкарница и дори се постарах да направя първата си истинска торта и да отида да почерпя колежките си...

2016 | Rewind and Best moments

Януари започна със сбъдването на една моя дългогодишна мечта – успях съвсем сама да си купя DLSR фотоапарат, който беше и първия ми досег с по-висок клас техника изобщо. За тази година си поставям цел наистина да върна вдъхновението и идеите, които притежавах преди години в тази област и да разуча машинката напълно. Стремежът ми е да се науча да снимам храна или т.нар. „foodography” като професионалист някой ден. Годината продължи с неочаквано обаждане и преди да се усетя, бях поканена да работя за друга корабна компания, отново като камериерка. Разбира се това беше логичното решение в онзи момент и през март вече летях за чужбина, където да започна наново. За работата си на третия подред речен кораб, успях да посетя места като Амстердам, Андернах, Регенсбург, Милтенберг, Вюрцбург, Виена, Линц и буквално за броени часове да зърна малка част от културата, изкуството, храната, хората, пейзажите, въобще да усетя vibe-ът на тези градове, които ми се сториха различни вселени. Запознах се с много чужденци, сред които американци, англичани, австралийци, германци, някои добри, други - тотални бедствия, но никога няма да забравя тези персони.

За поетите, виното и още нещо [Giveaway - ЗАТВОРЕН]

Най-сетне след едномесечно отсъствие се върнах от чужбина... Днес, по случай изминалия празник на любовта и виното, реших да се отдам на размисли за тези две неща и да ви споделя любимите си публикации от вчерашния ден. които наистина си заслужава да прочетете. Прочетете до края, за да се включите в един по-нестандартен Giveaway!

Част Първа: ЛЮБОВТА

Това беше може би първият Св. Валентин от години, който прекарах сама. Да, някой може да ме линчува, но католическия празник Св. Валентин по мое мнение е прекрасен, необикновен ден, в който да засвидетелствате любовта към половинката си за пореден път и в това няма нищо лошо. Въпреки, че „любовта трябва да се показва всеки ден, а не на един определен“, въпреки, че „българите сме наивници, никой друг не празнува нашите празници“ и че „си българка и трябва да празнуваш Трифон Зарезан“, наречете ме наивна, но всичките червени и розови нюанси, лигави сърчица и плюшени играчки, шоколадови бонбони и бутилки розе, сладникави картички и катинари с гравирани имена всъщност не са чак толкова лоши.

Life update: A basket full of secrets

Плахо се завръщам с един сравнително бърз пост, за да наваксам до колкото мога преди да се наложи да отсъствам за по-дълго и да нямате "ни вест, ни кост" от мен, както се казва... И преди спомените от идните седмици да са напълно избледнели, реших да ви разкажа какво се случва около мен напоследък и какво предстои на мен и съответно на блога в няколко бързи размисли. Истината е, че имам време за блога понякога, но ще си го кажа в прав, искрен текст: м-ъ-р-з-и м-е! Да, правилно, честно, мързи ме. Когато се върна след 8 часов работен ден, прекаран пред компютъра нон-стоп, най-малко си помислям да седна пред лаптопа и да обърна внимание на каквото и да било (включително на блога), затова той просто стои и прашасва затворен кажи-речи откакто почнах работа преди седем месеца и престоя ми в интернет пространството бе сведен до минимум по моя собствена воля и желание... От както станах модерна и влязох в ерата на смартфоните (което беше преди около два месеца) ползвам само телефона си за разцъкване из социалните мрежи, четене на блогове и рецепти и то само вечер в леглото малко преди да заспя. Уикендите гледам да прекарвам навън и така ми е идеално! ...Но блогчето си остава мое любимо хоби и не искам в никакъв случай да го затварям, да спирам да пиша, да прекратявам дейност и прочее, защото не мога и не искам да си представя, че го няма. А и няма нужда, когато нещо се превърне в твое любимо занимание, което така добре те отпуска, разведрява и вдъхновява. Но и блогът, като един домашен любимец има нужда да се нахрани, разходи и почеше по корема отвреме навреме.

Femininity to the touch | TAG

Фотограф: Мустафа Мехмедов

"Много неща ме трогваха: обувките на жените под леглото; някоя фиба, забравена на шкафчето; начинът, по който казваха „Отивам да пишкам”; ластичетата за коса; разходката с тях по булеварда в един и половина следобед - когато бяхме просто двама души, които вървят заедно; дългите вечери, в които пиехме, пушехме и си говорехме; караниците; мисълта за самоубийство; да се храним заедно и да се чувстваме добре; шегите и смехът, който се появяваше от никъде; чувството за чудеса във въздуха; да седим заедно в паркирана кола; да си говорим за бившите си любовници в три сутринта; тя да ти каже, че хъркаш, ти да я чуеш как хърка; майките, дъщерите, синовете, котките и кучетата; понякога смъртта, понякога разводът, но винаги докрай; да четеш вестник сам в някой бар и да ти прилошее, защото тя вече е омъжена за някой зъболекар с коефициент на интелигентност 95 и живее в предградията; хиподрумите, парковете и пикниците; дори затворите; нейните тъпи приятели и твоите тъпи приятели; твоето пиене и нейното танцуване; твоето флиртуване и нейното флиртуване; нейните хапчета, твоите изневери и нейните изневери; това, че спите заедно..."

- Чарлз Буковски, "Жени"

Angels.

“He’s like an angel. When he was younger, he would pass by our store everyday. He couldn’t speak back then. He couldn’t even say his name, but he always passed by the store and gave off the warmest feelings. My father began to invite him in, and soon he was coming by the store every day to play. When he started spending time with us, he began to improve very quickly. We told him we needed his help with the shop. We think that all he needed was something to hope for. He began to tell us all about his feelings. He visited with everyone who came into the shop. He learned bits of English and Japanese. He changed our lives so much. My father loved him like a son, and he loved my father. They would always laugh together and dance together. When my Father died, he was very sad for five months. He still prays for my father every time he eats a meal. Lately, all he can talk about is a girl in his class that he wants to marry. She also has Down Syndrome. Every day he talks about the wedding he will have, and he invites everyone he sees. He has invited over 5,000 people so far. He tells each person what they are supposed to bring to the wedding. His father will not allow him to get married. But we are thinking about having a ‘wedding party,’ and inviting everyone in the town.”

Humans of New York; (Jerusalem)

***

"Той е като ангел. Когато беше по-малък минаваше покрай магазина ни всеки ден. Не можеше да говори тогава. Не можеше дори името да си каже, но винаги минаваше покрай магазина и ни даряваше с най-топлите чувства. Баща ми започна да го кани вътре и скоро той започна да се отбива в магазина всеки ден, за да си играе. Когато започна да прекарва време с нас, започна да напредва много бързо. Казахме му, че имаме нужда от помощта му в магазина. Мислехме си, че всичко, от което той се нуждаеше беше нещо, за което да се надява. Той започна да ни казва за чувствата си. Започна да прекарва време с всеки, който влизаше в магазина. Научи малко английски и японски език. Той промени живота ни толкова много. Баща ми го обичаше като син и той обичаше баща ми. Те винаги се смееха заедно и танцуваха заедно. Когато баща ми почина, той бе много тъжен за пет месеца. Все още се моли за баща ми всеки път щом сяда на масата. Напоследък, всичко за което говори е едно момиче от класа му, за което иска да се ожени. Тя също има синдром на Даун. Всеки ден той говори за сватбата, която ще има и кани всеки, който види. До сега е поканил над 5 000 души. Казва на всеки поотделно какво трябва да донесе на сватбата. Баща му няма да му позволи да се ожени. Но ние си мислим да направим "сватбено парти" и да поканим всички в града."

Humans of New York; (Йерусалим)

Не ме питайте какво, кога, защо... Този "пост" е тук. Попаднах на думите на този непознат мъж в страницата на Humans of New York из социалните мрежи и ме разчувстваха до болка и накараха да се замисля твърде много, може би повече от всичко, което някога бях чела. Точно тези красиви думи ме накараха да мисля, да се вълнувам от тях цяла нощ и просто нямаше как да не ги споделя тук, за да ги виждам всеки ден и да ми напомнят. Че има и по-важни неща. Че живота е тъжен, но и много много красив. Че дори и в мъката понякога има щастие, надежда.

Просто нямаше как да не ги оставя тук, за да ми припомнят всеки ден това послание. 

Припомнете си и вие, приятели...

On life updates, blogging and colossal changes.

Source

Докато съседът продължава неуморно да упражнява "уменията си" да свири на електрическа китара от съседния прозорец вече цяла седмица и да опъва жици и да ми лази по нервите...., реших да отделя няколко заслужени минути на блога, в който не съм писала от близо месец иии мисля, че ви дължа обяснение. Въпреки дъъъългото ми отсъствие обаче, забелязах, че последователите му продължават да се увеличават и ето, че само един човек ме дели от заветното 90! (и то без да съм правила giveaway... уоу) Благодаря Ви, ако наистина проявявате интерес към блога и старите/новите постове и отделяте време от ежедневието си да ме посещавате, дори и да не съм така редовна тук!

А колкото до отсъствието ми от последния пост насам, е, накратко - нямам муза, желание, настроение, напоследък дори и време да списвам блога на този етап, покрай опаковането на всичкия си багаж, макар че аз вярвам, че човек винаги може да намери време за нещо или някой, когото харесва и не съществуват някакви си глупави оправдания. Естествено, блогърския ми тефтер е пълен с идеи за постове, които само чакат да бъдат осъществени, ноо съдбата решава да се намеси по всевъзможни начини и да ме спре като ми се строши тотално фотоапарата, за да не мога да снимам, развали ми телефона с камера, скапе ми настроението, не мога да си намеря работа, не мога да си платя наема, не мога да си намеря и един свестен приятел, живота ми се разпада etc. знаете как е... :) Поради настаналата тотална безредица и буря в живота ми, настъпиха някои колосални промени, които малко или много ме възпряха да обръщам внимание на моето интернет кътче. Дълго време се чудех дали да ги споделя, но в крайна сметка се замислих, че напоследък забравям за какво всъщност е блога, какво е той за мен и защо всъщност го създадох... Как преди споделях всеки един момент от живота си - бил той щастлив или тъжен, прекаран с компания или самотен, нещо, което ме вдъхновява, вълнува или просто се върти около мен в ежедневието ми... И ето, че малко по малко започнах да си припомням какво всъщност е La foi en vous и защо го създадох, затова реших за пореден път да споделя с моя онлайн дневник перипетиите си и част от личното си пространство, ей така, заради различното и разнообразното, ей така заради "по-личните истории", заради душата, заради това, че харесвам блоговете с чувства и мисли в тях, защото просто не мога да пиша за гримове, козметика, дрешки и любими продукти постоянно и да не... гледам отвъд нещата, отвъд всичко това, към по... значимото в ежедневието ми, към... себе си. За да се "завърна към корените си" и да си припомня за какво всъщност създадох това свое местенце в блогосферата. Защото лично аз харесвам "блоговите откровения". И реших да се завърна към тях :)

Meet & Greet: La foi en vous

"Здравейте! Приятно ми е, Преслава.

На скромните 20, понякога по-голяма за възрастта си, понякога... по-малка и от нея. Често съм доста забавна и много рядко не съм. През повечето време шегите ми се умерени, с вкус и доста чувство за хумор." 

Така би започвала обявата ми в някой местен вестник, ако имаше обяви за самотници. Преди бях душата на компанията, сега пак съм душата, но компанията вече я няма. И много ми липсва, но какво да се прави. След несъгласия, караници, раздори и сръдни, някои пораснаха, някои си останаха деца и накрая просто пътищата ни се разделиха... Оттогава насам не съм се запознавала с хиляди хора, но се запознах с поне двадесетина. Няколко стари приятели, които се оказа, че вече нямат нужда от мен, колегите ми от университета, които се оказаха твърде груби, незаинтересовани и откровено недорасли, за да ми продумат и дума или да се запознаят с мен, може би защото не ходя по чалга клубовете всяка свободна вечер да се напивам като прасе иии разбира се колежките ми от работа (повечето от които си бяха прасета), сред които единствената свястна жена беше на 36 и нямаше време да излиза от вкъщи за срещи с мен. Един-двама човека от Варна, с които се запознах, но явно не намериха личността ми за достатъчно интересна ("опознаха" ме от една-две срещи?!), за да си спазват обещанията и уговорките и никога не си удържаха на думата за по-нататъшна среща. И така, ето ме тук - през повечето време си стоя сама вкъщи.

You choose the change.

"Никога не се съмнявай, че малка група загрижени, посветени в каузата си граждани могат да променят света. Всъщност, това е единственото нещо, което някога го е правило." - Маргарет Мийд  

ЧАСТ 3

>> ВИЖ ЧАСТ 1 // ЧАСТ 2 <<

...Няма значение дали мечтаеш да нанизваш бижута, да си цветар, треньор по плуване или счетоводител и без това най-вероятно дори няма да се сетиш да се бориш за това след като вече си на 35 и все още си нещото, което мразиш, но вече е твърде късно за нещо различно или нещо повече. Някак си вече не е прието да живееш простичко ако искаш. Трябва да имаш голяма заплата в съвременния свят, или както каза една позната "Поне 500 лв. И подове ще търкам, ако поне 500 лв ми дават за това." Така е прието в 21-ви век. Естествено че трябва да искаш да си купиш най-новия таблет, автомобил, телефон, смартфон, Айфон, монитор, лаптоп, мишка, клавиатура, нещо с тъч скрийн, плазма, техника, e-reader или каквато и да е там нова джаджа, технология, електроника, иначе си твърде задръстен или пък как може да не искаш? Как може да караш с тоя стар телефон, дето даже няма тъч скрийн и приложения, без таблет с андроид, с тоя стар настолен компютър, с тази хартиена книга и телевизор кутия, който е много по-дебел от три пръста? Имаш достатъчно пари, защо не искаш нещо на Apple, а караш с тоя таралясник?! Бъди в крак с технологиите, забога! Иначе си задръстен или с остарели виждания, а можеш да си позволиш да не си. Но някой хора просто не искат да бъдат консуматори. Мнението ми за тези неща донякъде се промени коренно, откакто изгледах филма "Боен клуб". Признавам, не е един от най-добрите и прочувствени филми, които съм гледала, но определено е запомнящ се и променя мирогледа ти много. Главният герой подпалва луксозния си дом, пълен с така исканите от всеки лъскави мебели от IKEA, заряза живота на средностатистически американски тузар и скъпо платената си работа, която всъщност мразеше в червата си, само за да се премести в полу-съборена къща, в която липсваше електричество, почти нямаше здрава мебел и течеше мръсна кафява вода в хубавите дни, в които имаше такава. И пак беше щастлив по своему, не му беше нужно повече. Това донякъде променя погледа ти над нещата. Не казвам, че трябва да е ок да живеем в мизерия и разруха, щом можем да си позволим повече, но къде отива удоволствието, когато нишката се загуби? За всеки добрия стандарт на живот и красивото е различно, но понякога се обграждаме с толкова много ненужни неща и харчим толкова много пари спечелени от омразната ни работа, че губим истинския смисъл на живота и се чудим какво изобщо да ги правим и защо ни трябват. Нима не можем да живеем без таблет и Айфон, а само с достойнството си? В името на вещите твърде често се оставяме да бъдем/станем нечий роби. Замислете се. "Нещата, които притежаваш, в крайна сметка притежават ТЕБ." (Боен Клуб; Чък Поланик)

"Ти не си твоята работа. Ти не си парите, които имаш в банката. Ти не си колата, която караш. Ти не си съдържанието на портфейла си. Ти не си проклетият си костюм. Ти си всепокорният всемирен боклук." (Боен Клуб; Чък Поланик)

"Виждам най-силните и умните мъже, които някога са живели. Виждам целият този потенциал. И го виждам прахосан. Дявол да го вземе, цяло поколение бензинаджии. Сервитьори. Роби с бели яки. Рекламите ни накараха да гоним коли и дрехи. Работим служби, които мразим, за да купуваме боклуци, които не ни трябват. Ние сме поколението Х на историята. Без цел и без място. Ние нямаме велика война. Нямаме голяма депресия. Нашата велика война е духовната. Нашата голяма депресия е нашият живот. Всички сме възпитани от телевизията да вярваме, че един ден ще сме милионери, филмови идоли или рок звезди. Но няма да бъдем. Малко по малко разбираме това. И това страшно много ни вбесява." (Боен клуб; Чък Поланик)

После трябва да си имаш собствена къща, апартамент, мезонет. Не може цял живот да живееш на квартира или при родителите си, защото тогава или пълниш чуждата гуша или си "мамино синче". С течение на вековете и годините сме възприели какви ли не норми и обидни наименования, под които да слагаме хората, направили даден избор, който на нас не ни допада... Доста изобретателни, всъщност. Не ни интересуват причините, просто е "твърде тъпо" да не си купиш апартамент за цял един живот. Няма как да искаш да живееш на квартира, просто няма. Така мисля и аз, защото и родителите ми така мислят. Така са мислили и техните родители. Но това не е есе на тема "Какво мисля аз", това са откровени размисли за живота на различните, независимо дали на мен ми харесват техните виждания по даден въпрос или не. Независимо дали и на Вас ви харесват. 

The world is a bell curve.

"Светът е крив като камбана, повечето попадат в стандартното отклонение, но има и хора извън него. И ако вярваме в съществуването на крайна идиотщина, в което подозирам, че вярваме, тогава трябва да приемем и съществуването на обратната крайност." - House MD

ЧАСТ 2
>> ВИЖ ЧАСТ 1 <<

...Университети. Мога да кажа толкова много за тях. Но ще си спестя част от думите... Една моя приятелка учи в университет в България малко повече от година, всичко вървеше ок, докато не започна да получава нервни кризи, да има лични проблеми и реши, че мястото й не е там, защото я подтиска и я доведе до психиатър. Затова го напусна. Тази година обаче е твърдо решена да започне наново, в нов университет, от началото. "Искам да се запиша наново, все пак..." - "А дали ще издържиш?" - казвам й - "Ще се наложи, не искам да не записвам и да остана някаква тъпа дето не е завършила или ходила на университет...". А тя не е "тъпа", изобщо. Просто така я е научило обществото, че дори и въпросния ВУЗ да не й даде нови знания или обогати старите, тя ще остане "тъпа" ако не го изкара. Но липсата на диплома или желанието да не я купиш "законно" не те прави "тъп". Та аз мога 4 години съвсем свободно да посещавам лекции, занятия и упражнения в който и да е университет и накрая просто да си купя въпросното свидетелство от интернет. Това значи ли, че не съм завършила? Безброй хора ми казаха "Университета е просто една формалност, а дипломата е хвърчащ лист, който нищо не значи за твоите знания и умения.". Други направо ми заявиха, че вече имат хубава и добре платена работа и мислят направо да си купят диплома, ако изобщо им потрябва. Подкрепям тези хора, знаейки на какво интелектуално ниво са (не ниско). Тъжното е, че точно те са безброй пъти по-умни от някой/я си, която си купила дипломна работа и изкарала 4 години с преписване... Сещам се и за друга моя приятелка, чиято майка почина. Тя, от своя страна, учи в университет, защото това беше последното желание на майка й, което е длъжна в себе си да удовлетвори, затова напълно я разбирам и подкрепям, но интересно е друго... Интересното е следното: Кой от тях учи, за да... учи? Никой не изглежда подтикнат от своето собствено желание за това.

To be born different means to think different.

Вдъхновена от изминали събития, цитати, филми и няколко изповеди на нюйоркчани, запечатани от фотографа на проекта HONY, за който вече Ви говорих, в ума ми нямаше как да не изникнат безброй въпроси "Защо?", затова реших да споделя малко свои размисли за различните хора, независимо дали аз или вие ги харесваме или не... И ето какво се получи. Това няма да е пост за грим или дрехи, това ще е пост за не-изпъкващите в тълпата.

Photo & text source

"Do you remember the happiest moment of your life?"

"When I got my college degree."

"Do you remember the saddest moment of your life?"

"When I figured out I couldn't use it."

ЧАСТ 1

Ти, който четеш това, какво правиш в този момент? На земята има над 7,050 милиарда човека. Всеки ден се раждат нови хора и всеки ден някой умира. Човекът, който си отива от този свят е изживял живота си (ако е бил щастливец), може би по свой собствен начин и преценка, може би си отива доволен и спокоен по тази причина. Човекът, роден в новия свят е на път да започне живота си, който се предполага, че след определена "съзнателна" възраст ще принадлежи само и изцяло на него и той сам ще чертае пътя си. Ти най-вероятно си по средата на своя жизнен път. Сигурно вече учиш, постъпил си в университет, работиш или си пенсиониран. Сигурно вече си си купил апартамента мечта, имаш 3 деца, куче и спортен автомобил, който удовлетворява желанията ти. Хипотетично. Е, може би не си Хю Хефнър, но ако попаднеш в графата на средностатистически съвременен човек ще имаш дом, съпруг/а, деца, кола... Или поне ще искаш да имаш. Но защо? Нима това е всичко, което искаш? Нима това те удовлетворява? С течение на годините и най-вече в 21-ви век, незнайно точно защо цялото човечество е възприело една и съща идея за живота на човешкия индивид и как точно трябва да протече той. Всеки от нас е програмиран. В главата си имаме нещо като чип или платка, на която с прецизна точност е закодирано как точно трябва да живеем. И ние я следваме. Не, не говоря за абсолютна идентичност, а цялостен модел на жизнения стандарт. Тук става дума за главните, по-мащабни стъпки в живота ни. Факт е, че всеки от нас (трябва да) се движи по тях, независимо съзнателно или не. Част от тях бих оправдала, може би защото са заложени в природата ни като хора. Но както при всяко друго нещо и тук има няколко изключения, наречени "различните хора". Те може би не споделят вашите приоритети. Да, всеки от нас иска да получи добро здраве за себе си и близките си, осигуровки, да обича и да бъде обичан от някого, да възпроизведе рода си, да се изучи, да намери работа, да получи много пари, да има добър шеф или сам да си е шеф, да се издигне в кариерата, да има страхотен дом, много приходи и печалби, хубаво возило, да се пенсионира рано, да получи хубава пенсия... Но някой от нас не точно. И какво става тогава? Погром.

One late poetry post.

Световният ден на поезията - датата се отбелязва от 1999 г. по инициатива на ЮНЕСКО. Целта на този ден е да популяризира четенето, писането и публикуването на поезия по света и, както пише в декларацията на ЮНЕСКО, "Да даде признание и сила на националните, регионалните и интернационалните организации за поезия". Празнувал се е през 5-ти октомври, но в късната част на 20ти век светът го празнувал на 15-ти октомври – рождената дата на Вергилий – древноримски епичен поет и лауреат. По-късно датата е изместена, но традицята в някои държави все още повелява денят да се отбелязва през октомври. За първи път празникът се е чествал в Париж, където е било и седалището на ЮНЕСКО. (източник: интернет)

Както повечето от Вас вече знаят или са чули, вчера за пореден път се отбеляза Световният ден на поезията. Преди подобаващо го отпразнувах всяка година с чаша горещ чай, поетични късметчета и усилено творене и писане на стихове в библиотеката на гимназията ми, заедно с приятели, получавайки честитки, понеже бях нещо като поета на групата. Тази година денят отмина на един дъх и дори не го усетих, може би защото бях твърде далеч от всичко това и не получих честитка, но почувствах онази приятна поетична тръпка в себе си, която все още се обажда във времена на муза... Някой казват, че съм наследила "таланта си" от майка ми, понеже като млада и тя е писала много стихотворения, които и до сега намирам за красиви и вдъхновителни. Казвали са ми и че съм го получавала от някаква висша сила или дори Бог (да, странно звучи, но и такива е имало), не съм се замисляла, всъщност не ми се е явявала някоя "висша сила", ярка светлина, извънземно или непознато сияние, както при повечето творческия процес е нещо хаотично и неосъзнато, често породено от инсомния, самота, дадено чувство, мисъл, дума, влияние, дори скука, а най-вече внезапно вдъхновение. Често будувам до сред нощ, вадя лист и химикал и без никаква идея просто започвам да пиша.

We are just lost souls, aren't we?

 До къде стигнахме?

Скъпа К., ако можех сега да те срещна, след всички тези години, сега, когато имаш най-голяма нужда от мен, да те прегърна... Та ние дори не сме се срещали. Но аз те познавам. Познавам те по-добре от всеки. За тези 5 и повече години... Знам каква си, дори и да не съм те виждала с очите си. Знам какъв инат си. Знам, че четеш това писмо, прочети го до край. Знам как се сърдиш за най-малкото нещо и как си типичната зодия близнаци... В един момент ме обичаш, а в следващия ме мразиш в червата. Като малко дете си. Още обичаш котенца и се плашиш от страшни приказки, а и се инатиш като такова. Караш се с всички, които обичаш само защото... Ги обичаш. Ти правиш така - когато някой ти е скъп си показваш рогата. Но няма страшно, аз отдавна го разбрах. Затова знам, че ме обичаш. Знам, че слушаш онази песен на Beyonce, когато се чувстваш отритната и сама, но егото ти не ти позволява да го признаеш, затова се мислиш за недосегаема и коравосърдечна. Знам колко си чувствителна и уязвима. Как все търсиш неподходящите хора, вместо да се огледаш около себе си за истинските. Как винаги биваш наранявана, но все още вярваш. Как обичаше да ядеш картофена салата усмихната до уши и с коса, вързана на конска опашка. Този твой образ се е запечатал в съзнанието ми като белег от жигосване. Все се опитвам да не мисля за теб, но наистина ми липсваш. Все ми е криво, че сигурно аз не ти липсвам, но ти на мен - твърдо да. Все ми се иска да се чуваме по-често, след като само това имаме. Да се сещаме една за друга... Да си помагаме. Ние имаме някаква специална връзка... Не знам какво е, но е нещо специално, което ме свързва с теб. Никога не мога да те забравя. Да ти се разсърдя истински. Да те намразя. Да не те искам. Да не съм ти приятел. Дори да ми се караш. Дори да се цупиш. Да не ми споделяш след толкова години. Дори да ме отблъснеш, да не звъниш, да не пишеш, да не се видим, да не изпълниш обещание, да ме забравиш за месеци... Все някоя мисъл за теб ще се прокрадне в ума ми и ще се сетя колко ме е яд, че не мога да ти се сърдя и да не искам да се чуем сега. Каквото и да става, тази връзка си стои като невидима жица на два стълба и ни свързва от двата края. Здраво.

A day of human magic.

В навечерието на празника, Свети Валентин или Трифон Зарезан - наречете го както искате, когато се изплъзват и последните минути от деня исках да споделя нещо... Не, няма да е един от многото постове по случай днешния ден, които се изсипаха в блогосферата как всеки не харесва Св. Валентин и празнува само Трифон Зарезан, как не е български празник и не спазваме традициите, как е използван само като конспирация на производителя срещу потребителя с цел вземане на пари, как цветарниците се опаричват от продажби и любовта трябва да се изразява всеки ден и да не представлява само едно плюшено сърце и един букет от рози, подарени на един определен ден в годината, как жестовете са за всеки ден и трябва да показваме обичта си, как деня се е превърнал в една никога не свършваща надпревара за купуването на все по-скъпи подаръци и така нататък... Не бих казала, че на този ден правя нещо по-специално, нито, че се скривам в пещера и го пренебрегвам, мразейки всички. Всъщност днес, както във всеки друг ден станах след излежаване в леглото, почистих из квартирата си, почетох в интернет, хапнах, излязох, върнах се и приготвих една (тотално провалена, хаха) малко по-специална вечеря, към която добавих бутилка бяло вино и шоколад като десерт, защото дори нямах време да направя намисленото... Поради липсата на средства наложих и "бан" на подаръците и с любимия си разменихме само не скъп, дългоочакван и търсен готварски уред, който ни беше доста необходим.(за който се чуди - миксер за двама, хаха) Но всъщност не мога да отрека, че точно днес във въздуха витаеше някаква магия. Магията бе в това, че забързани мъже се връщаха тайно след покупките си в супер-а, за да купят кутия "Рафаело" на любимата си; бе в начина, по който възрастните двойки държаха връзка с балони на центъра на града и се смееха, запечатвайки го в снимка; в приятните усмивки на хората, които учтиво отдръпваха количката си за пазар от пътя ти и ти казваха по някоя мила дума; във всичките "благодаря", които се чуваха повече от всеки друг ден; в обаждането на майка ми по телефона, когато ми каза, че е украсила масата вкъщи със сърца от хартия, които е изрязала сама; бе в двамата непознати, преоблечени като Цезар и Клеопатра, които те спират в средата на магазина и те карат да целунеш любимия, а после ти дават талонче с награда; в радостта ми, когато спечелихме покани за прожекция в киното, в което само мечтаех да отида до преди месец, в малките усмихнати деца, които разнасяха безплатни балони(не защото някой си печели от това) във формата на сърца насам натам, в жената на средна възраст, която ме спря и ме помоли да я снимам пред огромно сърце от светлинки, за да изпрати снимката на близките си, а след това ми благодари и ми пожела много щастие, магията бе в усмивките на хората, в радостта на децата, в хванатите, вкопчени ръце, във вежливото отношение, в обагрените в червило бузи, в малките чаени сервизи с рози и сърца... Човешка магия, която за пръв път тази седмица остави една голяма усмивка на лицето ми. Освен всичката тази доброта, Св. Валентин бе ден като всички останали... Но малко по-добър. Ден, в които се стремя да показвам любовта си еднакво, ден на който бих си пожелала още много дни, в които да имаме време и желание да не преставаме да се опознаваме, да се забавляваме и да се обичаме - заедно. Всъщност много ми харесаха думите на любимата Lamartinia , които напълно бих повторила с искреност като за финал: "Казваме си го по 100 пъти на ден. обаче няма как да пропусна да го поздравя точно на този ден. човекът, който ме: търпи, събужда, възбужда, приземява, изстрелва, разсмива, разбира, иронизира, замисля, осмисля, изпълва, разплаква, успокоява, напряга, вдъхновява ... обича. не знам дали ще сме завинаги заедно. знам само, че е хубаво. Cheers, my love!"

Повече Book, по-малко Face

Здравейте. Казвам се Преслава и имам проблем... - с други думи, така би започнала встъпителната ми "реч" ставайки от стола в средата на кръга от столове, пълни с хора от сбирка на "Анонимните алкохолици" или някоя наркоманска клиника. Е, не се различава много от реалността, защото аз бях... Само че от "анонимните" Фейсбукхолици. Всъщност не съм само аз. Това сме НИЕ. Нека си го признаем - стоя на стола, в редицата, обградена от всички ВАС. ...И всички вие ъпдейтвате статуса си в момента. Колкото и да е тъжно, аз не познавам човек, който няма Facebook акаунт и не е зависим малко или много от него. Let's FACE it - какво правите, когато чуете някой нов изпълнител и ви хареса? Like-вате фен страницата му във Фейсбук. Какво правите, когато постъпите на новата си работа - ъпдейтвате инфото в профила си, че вече работите за "Ала бала" ООД. Предстои ви важен изпит? - споделяте го в новия си статус. Изпитът е минал? - пишете още един статус, само че радостен/тъжен и разчитате на съчувствие в коментарите. Преместихте се в нов град? - амии, вече не сте от Церова Кория, вече сте от София и всички трябва да го знаят. Възмутени сте от нещо? - пускате статус, емотиконки и някоя-друга интернет статия или линк с въпросното нещо. Искате кауза? - не, няма да кажете на приятели и познати, по-скоро ще направите фен страница по въпроса или ще се присъедините в такава като например "Аз не пазарувам от Lafka" и прочее, за да привлечете другите фейсбукхолици (а те са много). Забавлявате се с приятели? - момент, да си снимате питието и да го качите през телефона в акаунта си. Ходихте на клуб, но нямахте време да постнете снимки? - нищо, като се върнете целия град ще разбере пак чрез Фейсбук. 

Happy birthday, you blog!

Снимка: интернет

Ама че съм отвеяна, направо не е истина! Ако не беше рождения ден на блога на Снежи от Snejanaatanasov, дори нямаше да пиша този пост сега. (ЧРД, блог на Снежи!) Работата е там, че от 2 години насам никога не се сещам кога е моят повод за празнуване и всяка година той минава край мен като в песен на Каризма... Но не и тази година, когато случайно се сетих да проверя и се оказа, че именно днес е денят, в който блога ми навършва цели 2 годинки. *хвърля конфети*

Не знам дали се радвам повече за повода или, че се сетих навреме за него, хаха. И все пак днес блога навършва цели 2 години, а наистина сякаш беше вчера когато писах първия пост и премествах блога си от Tumblr в Blogger... Всъщност блога беше под заглавието Flare catcher, което няколко месеца по-късно се превърна в La foi en vous. Първо беше започнат на английски, после беше на български, после отново на английски, докато стигнах до тук, където реших да го списвам само на родния език... Толкова неща се промениха от тогава. Всъщност от тогава самата аз се промених. Намерих много нови приятели в училищната библиотека, сътворих и изписах много поезия и проза, участвах в конкурси, спечелих грамоти, посетих интересни места, "свирих" на музикални инструменти, четох книги, участвах в проекти, ходих на театър, започнах да тренирам във фитнес за първи път, забавлявах се, крадох храна, купих си концертни билети тайно и щях да избягам от вкъщи и да пропътувам страната, за да чуя любимата си група, отидох на екскурзия с приятели, включих се в библиотечен клуб, декупажирах, творих, правих неща само с двете си ръце, ходих на пикници, имах котка, станах пълнолетна, преживях края на света, "напих се" (...защото моето напиване да се състои само в лееко залитане и това, че ми става смешно), получих много поводни и безповодни цветя и вечери, влюбих се два пъти, спрях да обичам, отчайвах се, влюбих се истински (и още обичам), изпих много коктейли, родих идея за книга (която все още си мисля да напиша), изпуших много цигари за първи път в живота си, спрях да "пуша", изпих стотици кафета и чайове с любими хора, прекарах много вечери в разговори и дни в мързел и усмивки, завърших гимназията, разделих се с много стари приятели и загубих хора, които вече отдавна не бяха такива и които все още не съм успяла да преживея (признавам), намерих любовта, изживях изпращането и откачения си бал, купих си бална рокля, взимах изпити и матури, влязох в университет, нанесох се в нов апартамент, напускайки истинския си дом, после се преместих в квартира, заживях в нов град, станах самостоятелна, прекарах последната си планинска ваканция със семейството, за да преживея първата си самостоятелна лятна ваканция с любимия, посетих първия си концерт, сбъднах една голяма мечта, срещнах се с нови хора, помогнах за много ремонти, намерих си своя стая в друг дом, попътувах по влаковете, направих няколко аматьорски фотосесии и запечатах много спомени, ядох любимата си торта безброй пъти, готвих, започнах университет, напуснах го месец по-късно, бях назначена на първата си работа, откъдето бях уволнена след два месеца, работих в кухня, научих тайни от сладкарството, измислях рецепти, боравих със захарно тесто за първи път, имах куче, преживях безброй безсънни нощи, купих първата си елха, получих първия си лаптоп, декорирах, създавах, сънувах, вдъхновявах се, учих се, постигах, мечтах, рисувах, обичах, творих, усещах, чувствах, предадох се, отказвах се, започвах отначало, научавах, приключенствах, пътувах, боядисах косата 6 пъти за два дни, а после още два пъти за година, обръснах главата си, смених 7 цвята и поне 10 различни прически и това само за две години. Всъщност... пораснах. Ето това се случи през тези 2 години с мен, с живота ми и с La foi en vous. Това исках да разкажа, споделях или не успявах да споделя тук, в моето малко интернет кътче. И най-вече за последната 1 година се запознах с всички ВАС. Невероятни, душевни, красиви, приключенстващи, радостни, борбени, уникални, интелигентни, интересни, провокативни, прекрасни и вдъхновяващи хора. И това ме прави много щастлива. Наистина се надявам един ден да имам щастието да Ви опозная и да Ви срещна. Вие, които ме четете, коментирате, обсъждате, споделяте, вдъхновявате. Благодаря Ви! Не бих била по-щастлива в блогърското си начинание без вашата подкрепа, отделено време и внимание... Затова Ви благодаря още веднъж и духвам свещичките с вас, пожелавайки си още много щастие :)

Целувки и прегръдки!

И запомнете "Яжте торта всеки ден, защото всеки ден е нечий рожден ден".

- С обич: Преси 

Thursday the 12-th

Петък 13-ти най-вероятно ще е най-щастливия ден за мен от месеци, противно на очакванията... Ще е такъв, защото ще се прибера вкъщи. При топлото легло, гостоприемството и вкусните ястия на бабата на приятеля ми, радостните прегръдки и бледните Коледни светлини в добрия стар роден град... Така би се изразило момичето в мен, което винаги търси доброто в шамарите на живота. Защото не петък 13-ти беше най-ужасния ден от годината за мен, а четвъртък 12-ти. Денят, в който предадоха доверието ми, постъпиха ужасно низко и се подиграха с мен. Денят, в който ме "освободиха от работа"(това смешно словосъчетание напудрените работодатели използват вместо "уволнена си"). И понеже вие сте като мои приятели, реших да ви споделя... Как за един ден живота ми се преобърна. Постъпих на работа преди малко повече от месец, лъгана, че е била вложена огромна вяра и доверие в мен, защото съм го заслужила, че макар и да съм единствения кандидат без професионален опит в сладкарството съм избрана, защото съм направила ярко впечатление, че всички сладкарски "тайни" и трикове ще ми бъдат споделени, че ще бъда посрещната от един сплотен и усмихнат приветлив екип, че аз съм едва ли не един от многобройните явили се кандидати за позицията помощник-сладкар и съм късметлийка, че са ме наели, защото това е един невероятен шанс и има причина...