On my own.

December 4, 2013

"Умира бавно този, който не пътува, който не чете и не слуша музика, който не открива очарование в себе си... Умира бавно този, който се превръща в роб на навика, минавайки всеки ден по същите пътеки, който не рискува да се облече в различен цвят и не разговаря с непознати. Умира бавно този... Който бяга от страстта и водовъртежа на чувствата, които връщат блясъка в очите и спасяват тъжните сърца. Умира бавно този, който не променя живота си, когато е недоволен от работата или любовта си, който не рискува сигурността за неизвестното, за да преследва една мечта, който не се решава поне веднъж в живота си да избяга от мъдрите съвети. Не умирай бавно... Живей днес! Не забравяй да бъдеш щастлив!" 

- Пабло Неруда

Дано не сте ме забравили, мили мои читатели!

Отдавна се каня да напиша пост... И ето ме в любимото за мен време на нощта/деня (защото съм нощна птица). Започвам го с най-смисления, съдържателен и силен цитат, който прочетох напоследък. При мен се промениха хиляди неща. Чувам, че и вие сте пълни с щастливи промени :) Някои от вас завършиха, други ще пътуват, трети сбъдват мечтите си за нови придобивки... А ето ме и мен. Пораснах с една година. На 16-ти миналия месец отпразнувах поредния рожден ден. Силно казано празнувах, почти никой не се сети за мен, бях далеч от всички и всичко познато... От родния град, от семейството, от роднините и приятелите, които ми останаха, дори от подаръците, които получих чак след седмица... Далеч от сигурното. Може би точно това ме накара да порасна (но не напълно!). Утре става месец, откакто започнах работа за добро или за лошо. Не каква да е работа, а като нещо, което отдавна исках - помощник сладкар. И ето ме сега... месец по-късно стоя в кухнята на кафе-сладкарница My cafe by Ani Boland и творя (до колкото мога). Помагам и зад бара, защото мнението на клиентите е важно. Но най-обичам да се вихря сама в кухнята при чийзкейка с круши и амарето и кокосовата торта Рафаело. При ръчно декорираните торти и фигурките от захарно тесто, които рисувам с часове. Напуснах университета. Не ме разбирайте погрешно, но там не беше за мен. Направих грешката да помисля обратното, подтикната от порива и желанието за свобода и самостоятелност и някой други дребни подробности. Но си научих урока, аз не съм за там. Не съм човек на икономиката и науката, аз съм човек на изкуството, поезията и музиката... 


Никога не съм била и няма да бъда нещо по-различно от творец. А мястото на творците не е в клетка. Тази на икономическия техникум ми се струваше все по-тясна и просто разбих вратата, за да полетя към едно незнайно и несигурно, но различно бъдеще. И... се превърнах в птица със свободното сърце на Пабло Неруда и дръзкия ум на Стив Джобс. Звучи странно, но е истина. Преди месец бях плаха и несигурна в себе си, сега съм различна. Спомням си един от многобройните цитати на Джобс, които ме вдъхновиха да направя "първата крачка": "В продължение на последните 33 години, аз се гледах в огледалото всяка сутрин и се питах: "Ако това е последният ден от моя живот, искам ли да правя това, което ще правя днес?". И когато отговорът беше "Не" за доста дни наред, аз знаех, че трябва да променя нещо." - е, аз направих същото като реших да променя нещата в своя живот. Послушах вътрешния си глас и последвах своите стремежи и мечти, а не тези на другите около мен. Избрах пътя на това, с което обичам да се занимавам (готвенето) и избягах от това, което вършех на сила с години в гимназията. Не знам на къде води този път и на къде отивам, дали всичко това е за добро и е най-доброто, което мога да получа, какво ме чака занапред и колко ще се задържа там, където съм, но съм доволна, че послушах вътрешния си глас веднъж и завинаги. За първи път. И не беше толкова страшно... Противно на моите очаквания, никой не ми се разсърди сериозно. Родителите ми все още ме обичат (дори повече). Роднините и приятелите също. Любимия човек е повече от щастлив, че последвах мечтите си и ме подкрепя всеки ден. Спирам, преди да прозвучи като реч от "Оскарите"... Просто съм спокойна, че не загубих ничия обич и спечелих малко повече уважение и доверие. Нито ден от този един месец не съжалих, че напуснах университета и последвах вътрешния си глас. И не, не съм изгубила напълно желанието си да продължа да уча. Мечтите за кулинарна академия, работа в кухнята на круизен кораб и собствена сладкарничка/ресторант са все още в мен... И първата крачка беше направена.

ПС - Честит ми един месец на работа... Ако не друго, it's a payday.

5 comments :

  1. Поздравления! На това се казва да се хвърлиш в живота!
    Много се радвам за теб! :)

    ReplyDelete
    Replies
    1. Благодаря :) Радвам се, че послушах себе си и малко или много се втурнах в едно огромно приключение... Ако не друго, ще има какво да разкажа на децата си, как майка им не е живяла средностатистическия обикновен живот на всеки възрастен.

      Delete
  2. О, много силен пост! Много се радвам, че си го направила и съм сигурна, че е най-добрия избор, защото това е нещото, което си искала най-силно и няма как да не е правилно. Много успехи ти пожелавам и не се съмнявам, че след време ще посетя твоята собствена сладкарничка! <3

    ReplyDelete
    Replies
    1. Радвам се, че някой го прочете! Благодаря ти много, Нин! Така бих се радвала думите ти да се сбъднат и да те посрещна там <3 :)

      Delete
  3. Най-сетне както виждаш коментирам (бъг в браузера ми :( - ужасяващо) Мина време от тази публикация, но искам да споделя, че цитатът адски много ми харесва! Радвам се, че следващ сърцето си. Продължавай в същия дух, момиче!

    ReplyDelete