The 'BERRY & BLUDGER' Autumn TAG

Source 1 / 2 / 3

Днес отново съм в едно такова много приятно меланхолично настроение, което се радва на есента навън! Времето е прекрасно - достатъчно топло и слънчево, за да вдигнеш косата си и да носиш слънчеви очила и достатъчно хладно и есенно, за да облечеш елегантно дълго палто и да нахлузиш боти или кубинки (т.е. както казват колегите ми да изглеждаш като пълен пич). Манията по зимата и първия сняг си отиде така бързо, както и дойде и въпреки че ние тук не се порадвахме на снежната покривка, все още си имаме няколко седмици есен, в които сгушени да пием горещ шоколад с добра компания в близкото кафене и да хвърляме листа във въздуха... Именно затова просто нямаше как да не се насладя на последните мигове от златната есен и да ви споделя няколко "тайни" от този страхотен ТАГ посветен на сезона, който Мери и Тай създадоха, а аз се включих с Insta кадри. 

Just Being ME | TAG

Снимка: Виктория Драганова

Hi there. Докато се лутах в интернет пространството, гледайки забавни ютуб влогъри по цял ден и чудейки се кога ще ям отново (yup), реших да "посъживя" малко блога, осъществявайки една от многобройните си, безполезно стоящи в главата ми, идеи за нов пост - а именно един много интересен ТАГ, който бе вдъхновен от Кали! Enjoy...

___

Кръстен ли си на някого?

Да, донякъде... Само по първата буква съм отчасти кръстена на маминка ми Петинка.

Кога плака последно?

Преди няколко дни, заради някое си нещастно настроение. Напоследък много често съм в такова, за съжаление...

Имаш ли деца?

Не, но в момента (незнайно точно защо) съм обсебена по бебета и мънички деца. Много ми се иска да си имам по-скоро.

Ако беше някой друг щеше ли да бъдеш приятел със себе си?

И да, и не. По-вероятно да, но трябваше да съм мноого търпелив човек и непукист, който поставя качествата пред недостатъците.

Имаш ли някакви guilty pleasures? 

Да стоя по цял ден да гледам любими youtube влогъри и да се хиля с тях. Честно, обожавам тези хора.

Mail adventures | Unpacking

След като най-сетне успях да се сдобия с читави батерии за фотоапарата си и сутринта бе благосклонна да ми предостави хубава дневна светлина, бързах да направя първите си снимки за този месец и да ви споделя за моите "пощенски приключения" с една много чакана пратка отпреди две седмици. Както може би знаете, преди време спечелих прекрасния Pink Spring Giveaway в блога на Мери. Всъщност, преди доста време... Затова двете с нея постоянно поддържахме връзка и се чудехме кога най-сетне ще пристигне пратката от Германия до България и защо отнема толкова много време?! След почти два месеца и всекидневно преглеждане на пощенските кутии за известия, се бях отчаяла, че никога няма да получа първата си награда от гивауей... До един дъждовен ден, в който на излизане от вкъщи за посещение на супермаркета, попаднах на неочаквана изненада в пощенската кутия! Така жадуваното известие най-сетне беше изровено и бях озадачена, че пратката ме чака от месец... Лошото беше, че бе (работна, слава богу) събота, а пощата затваряше след 30 минути. И така забравих за пастата и вечерята и хукнах да тичам из града като Юсеин Болт и да избутвам нахалните бавни хора по улиците, докато най-сетне не стигнах до сградата на пощата задъхана и с почти счупени крака... Сложих личната карта на гишето и жената ме посрещна с учудване "Странно, че чак сега си взимате пратката, това е втора покана от пощата да дойдете, пакета стои тук още от април месец" , "Не знам защо, търсих известие всеки ден, но явно са го хвърлили от пощенската кутия" - отврънах, проклинайки глупавите си съседи. След проверка на картата и подпис заветната пратка вече е в ръцете ми и аз я поемам - щастлива, потна от бягане, прекосила града и все още по пижама (да, защото тръгнах с друга цел до близкия супер маркет и все още бях по част от пижамата си, типично за мен да бягам по улиците с пижама, хаха). Тя си е - красива, малка, розова кутия с панделка и германски марки. След безуспешния опит да я отворя с ръка, вадя връзката ключове и ожесточено се опитвам да разкъсам тиксото, докато тичам обратно към вкъщи. След половин час успях и нетърпелива непукистки седнах в близкия парк и затършувах из кутията пред изумените погледи на минувачите, които гледаха как се хиля щастливо, вадя козметика и нареждам продуктите по пейката до мен :)

После... се прибрах. Щастлива, че най-сетне съм получила подаръка от първия си спечелен гивауей, въпреки малките премеждия по пътя. И се радвах на съдържанието.

Най-отгоре ме чакаха топли и мили думи и пожелания от Мери, излети в красива цветна картичка. Думите ме накараха да се усмихна широко и да се радвам, че служа за нечие вдъхновение. Благодаря ти, Мери!

You choose the change.

"Никога не се съмнявай, че малка група загрижени, посветени в каузата си граждани могат да променят света. Всъщност, това е единственото нещо, което някога го е правило." - Маргарет Мийд  

ЧАСТ 3

>> ВИЖ ЧАСТ 1 // ЧАСТ 2 <<

...Няма значение дали мечтаеш да нанизваш бижута, да си цветар, треньор по плуване или счетоводител и без това най-вероятно дори няма да се сетиш да се бориш за това след като вече си на 35 и все още си нещото, което мразиш, но вече е твърде късно за нещо различно или нещо повече. Някак си вече не е прието да живееш простичко ако искаш. Трябва да имаш голяма заплата в съвременния свят, или както каза една позната "Поне 500 лв. И подове ще търкам, ако поне 500 лв ми дават за това." Така е прието в 21-ви век. Естествено че трябва да искаш да си купиш най-новия таблет, автомобил, телефон, смартфон, Айфон, монитор, лаптоп, мишка, клавиатура, нещо с тъч скрийн, плазма, техника, e-reader или каквато и да е там нова джаджа, технология, електроника, иначе си твърде задръстен или пък как може да не искаш? Как може да караш с тоя стар телефон, дето даже няма тъч скрийн и приложения, без таблет с андроид, с тоя стар настолен компютър, с тази хартиена книга и телевизор кутия, който е много по-дебел от три пръста? Имаш достатъчно пари, защо не искаш нещо на Apple, а караш с тоя таралясник?! Бъди в крак с технологиите, забога! Иначе си задръстен или с остарели виждания, а можеш да си позволиш да не си. Но някой хора просто не искат да бъдат консуматори. Мнението ми за тези неща донякъде се промени коренно, откакто изгледах филма "Боен клуб". Признавам, не е един от най-добрите и прочувствени филми, които съм гледала, но определено е запомнящ се и променя мирогледа ти много. Главният герой подпалва луксозния си дом, пълен с така исканите от всеки лъскави мебели от IKEA, заряза живота на средностатистически американски тузар и скъпо платената си работа, която всъщност мразеше в червата си, само за да се премести в полу-съборена къща, в която липсваше електричество, почти нямаше здрава мебел и течеше мръсна кафява вода в хубавите дни, в които имаше такава. И пак беше щастлив по своему, не му беше нужно повече. Това донякъде променя погледа ти над нещата. Не казвам, че трябва да е ок да живеем в мизерия и разруха, щом можем да си позволим повече, но къде отива удоволствието, когато нишката се загуби? За всеки добрия стандарт на живот и красивото е различно, но понякога се обграждаме с толкова много ненужни неща и харчим толкова много пари спечелени от омразната ни работа, че губим истинския смисъл на живота и се чудим какво изобщо да ги правим и защо ни трябват. Нима не можем да живеем без таблет и Айфон, а само с достойнството си? В името на вещите твърде често се оставяме да бъдем/станем нечий роби. Замислете се. "Нещата, които притежаваш, в крайна сметка притежават ТЕБ." (Боен Клуб; Чък Поланик)

"Ти не си твоята работа. Ти не си парите, които имаш в банката. Ти не си колата, която караш. Ти не си съдържанието на портфейла си. Ти не си проклетият си костюм. Ти си всепокорният всемирен боклук." (Боен Клуб; Чък Поланик)

"Виждам най-силните и умните мъже, които някога са живели. Виждам целият този потенциал. И го виждам прахосан. Дявол да го вземе, цяло поколение бензинаджии. Сервитьори. Роби с бели яки. Рекламите ни накараха да гоним коли и дрехи. Работим служби, които мразим, за да купуваме боклуци, които не ни трябват. Ние сме поколението Х на историята. Без цел и без място. Ние нямаме велика война. Нямаме голяма депресия. Нашата велика война е духовната. Нашата голяма депресия е нашият живот. Всички сме възпитани от телевизията да вярваме, че един ден ще сме милионери, филмови идоли или рок звезди. Но няма да бъдем. Малко по малко разбираме това. И това страшно много ни вбесява." (Боен клуб; Чък Поланик)

После трябва да си имаш собствена къща, апартамент, мезонет. Не може цял живот да живееш на квартира или при родителите си, защото тогава или пълниш чуждата гуша или си "мамино синче". С течение на вековете и годините сме възприели какви ли не норми и обидни наименования, под които да слагаме хората, направили даден избор, който на нас не ни допада... Доста изобретателни, всъщност. Не ни интересуват причините, просто е "твърде тъпо" да не си купиш апартамент за цял един живот. Няма как да искаш да живееш на квартира, просто няма. Така мисля и аз, защото и родителите ми така мислят. Така са мислили и техните родители. Но това не е есе на тема "Какво мисля аз", това са откровени размисли за живота на различните, независимо дали на мен ми харесват техните виждания по даден въпрос или не. Независимо дали и на Вас ви харесват. 

The world is a bell curve.

"Светът е крив като камбана, повечето попадат в стандартното отклонение, но има и хора извън него. И ако вярваме в съществуването на крайна идиотщина, в което подозирам, че вярваме, тогава трябва да приемем и съществуването на обратната крайност." - House MD

ЧАСТ 2
>> ВИЖ ЧАСТ 1 <<

...Университети. Мога да кажа толкова много за тях. Но ще си спестя част от думите... Една моя приятелка учи в университет в България малко повече от година, всичко вървеше ок, докато не започна да получава нервни кризи, да има лични проблеми и реши, че мястото й не е там, защото я подтиска и я доведе до психиатър. Затова го напусна. Тази година обаче е твърдо решена да започне наново, в нов университет, от началото. "Искам да се запиша наново, все пак..." - "А дали ще издържиш?" - казвам й - "Ще се наложи, не искам да не записвам и да остана някаква тъпа дето не е завършила или ходила на университет...". А тя не е "тъпа", изобщо. Просто така я е научило обществото, че дори и въпросния ВУЗ да не й даде нови знания или обогати старите, тя ще остане "тъпа" ако не го изкара. Но липсата на диплома или желанието да не я купиш "законно" не те прави "тъп". Та аз мога 4 години съвсем свободно да посещавам лекции, занятия и упражнения в който и да е университет и накрая просто да си купя въпросното свидетелство от интернет. Това значи ли, че не съм завършила? Безброй хора ми казаха "Университета е просто една формалност, а дипломата е хвърчащ лист, който нищо не значи за твоите знания и умения.". Други направо ми заявиха, че вече имат хубава и добре платена работа и мислят направо да си купят диплома, ако изобщо им потрябва. Подкрепям тези хора, знаейки на какво интелектуално ниво са (не ниско). Тъжното е, че точно те са безброй пъти по-умни от някой/я си, която си купила дипломна работа и изкарала 4 години с преписване... Сещам се и за друга моя приятелка, чиято майка почина. Тя, от своя страна, учи в университет, защото това беше последното желание на майка й, което е длъжна в себе си да удовлетвори, затова напълно я разбирам и подкрепям, но интересно е друго... Интересното е следното: Кой от тях учи, за да... учи? Никой не изглежда подтикнат от своето собствено желание за това.

To be born different means to think different.

Вдъхновена от изминали събития, цитати, филми и няколко изповеди на нюйоркчани, запечатани от фотографа на проекта HONY, за който вече Ви говорих, в ума ми нямаше как да не изникнат безброй въпроси "Защо?", затова реших да споделя малко свои размисли за различните хора, независимо дали аз или вие ги харесваме или не... И ето какво се получи. Това няма да е пост за грим или дрехи, това ще е пост за не-изпъкващите в тълпата.

Photo & text source

"Do you remember the happiest moment of your life?"

"When I got my college degree."

"Do you remember the saddest moment of your life?"

"When I figured out I couldn't use it."

ЧАСТ 1

Ти, който четеш това, какво правиш в този момент? На земята има над 7,050 милиарда човека. Всеки ден се раждат нови хора и всеки ден някой умира. Човекът, който си отива от този свят е изживял живота си (ако е бил щастливец), може би по свой собствен начин и преценка, може би си отива доволен и спокоен по тази причина. Човекът, роден в новия свят е на път да започне живота си, който се предполага, че след определена "съзнателна" възраст ще принадлежи само и изцяло на него и той сам ще чертае пътя си. Ти най-вероятно си по средата на своя жизнен път. Сигурно вече учиш, постъпил си в университет, работиш или си пенсиониран. Сигурно вече си си купил апартамента мечта, имаш 3 деца, куче и спортен автомобил, който удовлетворява желанията ти. Хипотетично. Е, може би не си Хю Хефнър, но ако попаднеш в графата на средностатистически съвременен човек ще имаш дом, съпруг/а, деца, кола... Или поне ще искаш да имаш. Но защо? Нима това е всичко, което искаш? Нима това те удовлетворява? С течение на годините и най-вече в 21-ви век, незнайно точно защо цялото човечество е възприело една и съща идея за живота на човешкия индивид и как точно трябва да протече той. Всеки от нас е програмиран. В главата си имаме нещо като чип или платка, на която с прецизна точност е закодирано как точно трябва да живеем. И ние я следваме. Не, не говоря за абсолютна идентичност, а цялостен модел на жизнения стандарт. Тук става дума за главните, по-мащабни стъпки в живота ни. Факт е, че всеки от нас (трябва да) се движи по тях, независимо съзнателно или не. Част от тях бих оправдала, може би защото са заложени в природата ни като хора. Но както при всяко друго нещо и тук има няколко изключения, наречени "различните хора". Те може би не споделят вашите приоритети. Да, всеки от нас иска да получи добро здраве за себе си и близките си, осигуровки, да обича и да бъде обичан от някого, да възпроизведе рода си, да се изучи, да намери работа, да получи много пари, да има добър шеф или сам да си е шеф, да се издигне в кариерата, да има страхотен дом, много приходи и печалби, хубаво возило, да се пенсионира рано, да получи хубава пенсия... Но някой от нас не точно. И какво става тогава? Погром.

Postcards | Someone like you

В този дъждовен седмичен следобед имах удоволствието да получа отговор на неотдавнашната си кореспонденция с една от любимите ми блогърки, която отговори на няколко въпроса за La foi en vous. И така, днес на гости в Postcards ми е Лорън от Someone like you.

Лорън живее в малък град в Охайо и учи моден мърчандайзинг и модна медия като второстепенна специалност. Води блога си вече малко повече от 5 години и го посвещава на любимите си неща, а именно - писането, модата, пазаруването в магазини втора ръка и нейната най-голяма страст: винтидж стила...

* READ IN ENGLISH BELOW

One late poetry post.

Световният ден на поезията - датата се отбелязва от 1999 г. по инициатива на ЮНЕСКО. Целта на този ден е да популяризира четенето, писането и публикуването на поезия по света и, както пише в декларацията на ЮНЕСКО, "Да даде признание и сила на националните, регионалните и интернационалните организации за поезия". Празнувал се е през 5-ти октомври, но в късната част на 20ти век светът го празнувал на 15-ти октомври – рождената дата на Вергилий – древноримски епичен поет и лауреат. По-късно датата е изместена, но традицята в някои държави все още повелява денят да се отбелязва през октомври. За първи път празникът се е чествал в Париж, където е било и седалището на ЮНЕСКО. (източник: интернет)

Както повечето от Вас вече знаят или са чули, вчера за пореден път се отбеляза Световният ден на поезията. Преди подобаващо го отпразнувах всяка година с чаша горещ чай, поетични късметчета и усилено творене и писане на стихове в библиотеката на гимназията ми, заедно с приятели, получавайки честитки, понеже бях нещо като поета на групата. Тази година денят отмина на един дъх и дори не го усетих, може би защото бях твърде далеч от всичко това и не получих честитка, но почувствах онази приятна поетична тръпка в себе си, която все още се обажда във времена на муза... Някой казват, че съм наследила "таланта си" от майка ми, понеже като млада и тя е писала много стихотворения, които и до сега намирам за красиви и вдъхновителни. Казвали са ми и че съм го получавала от някаква висша сила или дори Бог (да, странно звучи, но и такива е имало), не съм се замисляла, всъщност не ми се е явявала някоя "висша сила", ярка светлина, извънземно или непознато сияние, както при повечето творческия процес е нещо хаотично и неосъзнато, често породено от инсомния, самота, дадено чувство, мисъл, дума, влияние, дори скука, а най-вече внезапно вдъхновение. Често будувам до сред нощ, вадя лист и химикал и без никаква идея просто започвам да пиша.

Postcards | Esme and the laneway

Честита Нова година, мили приятели! Преди все така дълго подготвяния пост, посветен на отминалата 2013, който все още обмислям, реших да не губя повече време и да не ви карам да чакате, като вместо това "вмъкна" един още по-интересен пост преди него. (Чудя се как изобщо имах време и вдъхновение да си седна на дупето и да успея да пиша, при всичката лудница, която ми се случва тези дни, НО успях!) Става въпрос за дългоочакваната втора част от отдавна започнатата ми рубрика "Postcards" (на бълг. пощенски картички), в която Ви запознавам с интересни, креативни и вдъхновяващи блогъри/ще си позволя да кажа и други хора, за случаите, в които може да не са блог персони/ от цял свят и техните идеи, занимания и начин на мислене. Днес гост в Postcards, чак от далечен Мелбърн, Австралия е прекрасната Мариан!

Накратко, Мариан е авторката на vintage блога Esme and the laneway, в който тя разказва за приключенията си на австралийска земя, където се е преместила преди години, споделяйки идеи за интериор, грим, облекла, храна, пътувания. Най-важното за нея - обожава всичко що е винтидж, pin-up и old school - от грима, през дрехите, старите филми, дизайн, антики, аксесоари, книги, изобщо всичко, родено преди 60те...

1. Какво те вдъхновява?

Тези дни - стари филми. Напоследък гледам много noir филми (т.е. черно бели Холивудски криминални драми) от 1940-та и съм влюбена в костюмите и шапките! Нямам търпение да дойдат есента и зимата и да могат да се носят.

The "Follow me to" project

В навечерието на Бъдни сутрин просто нямаше как да не споделя с вас този невероятно вдъхновяващ фотографски проект, който ако трябва да бъда честна открих съвсем случайно чрез Поли от PolinaSofia, а по-късно същата вечер, когато го видях и в друг (чуждестранен) блог из фийда ми, просто нямаше как да не се реша и аз да разкажа за него. Става дума за руския фотограф Мурад Осман и Instagram проекта му, наречен "Follow me to" (Последвай ме към), в който той документира околосветското си пътешествие заедно с приятелката си Наталия Захарова. Интересната и оригинална част в серията от снимки е, че са обединени от една и съща визуална идея - във всеки един кадър приятелката на Осман го води за ръка през най-пъстроцветните и вдъхновяващи пейзажи по света. Вероятно идеята се е родила съвсем случайно, но не можем да отречем, че се е превърнала в креативна приказка...

Последвай ме към... Училището "Дърво"

Последвай ме към... Франкенщайн

Последвай ме към... Оризовите полета в Бали

Writer's favorite

Source: Pinterest

Още помня как като дете едно от любимите ми занимания бе да извадя прашната пишеща машина от тавана, да отворя масивната й стара кутия и да зачаткам по клавишите, пренасяйки се във вълшебния свят на поезия, въображаеми разкази и детски приказки(които съчинявах)... Постепенно това се превърна в едно от най-магичните и любими занимания, а античната и красива пишеща машина от тавана - в една от най-любимите ми вещи. И до ден днешен обожавам доброто старо печатане на хартия и звука от цилиндъра на машината, затова просто не можах да се сдържа да науча и споделя с Вас историята на това велико изобретение.

През 1714 година, англичанин на име Хенри Мил направил опит да изобрети първата пишеща машина, създавайки патент за такава, която описал като "изкуствена машина или метод за отпечатване или записване на писма, поотделно или постепенно едно след друго, както в писмен вид, така и във всяка писмена форма, които могат да бъдат пресъздадени на хартия или пергамент толкова чисто и точно, така че да не се различава от печат." Все пак машината му никога не била конструирана и никакви чертежи не били намерени по-късно. Други пишещи машини били изобретени, но развити така, че да дадат възможност на слепите да четат и пишат.

През 1829, машина наречена "печатар" била патентована и отпечатвала само обикновени букви. Тя била създадена с полукръгла рамка, която трябвало да се обръща на ръка, намествайки всяка буква в позиция за печатане. Била много по-бавна от писането на ръка и не се справяла толкова добре. Много други пишещи машини били изобретени през това време, но те били огромни като пиана и твърде тромави. През 1860, двама изобретатели от Милуоки - Карлос Глидден и Кристофър Ладъм Шоулс, разработвали машина за последователно номериране на страниците на книги. Карлос се натъкнал на статия, описваща машина, която можела да печата букви. Това грабнало окото им и седем години по-късно, Шоулс сглобил първата практическа пишеща машина в магазина си.

Тромава машина с клавиши на пиано, пишещата машина на Шоулс била малко подобрение в сравнение с предишните изобретения. През 60те двамата с Карлос конструирали втори модел на пишеща машина, която можела да пише по-бързо от писалка. Това нововъведение главно включвало подредба на клавишите, която позволявала две букви да бъдат напечатани в бърза последователност (тази клавиатура е идентична с настоящата пишеща машина). Когато настъпили 70те, договор бил подписан между Шоулс и "Е. Ремингтон и Синове" в Ню Йорк, за производството на машината. На следващата година първия модел "Ремингтон" вече можел да се види по магазините. Въпреки че "Ремингтон" били купувани от интелигентни бизнесмени в началото, повечето от тях не виждали предимството от това да купят такава скъпа машина, със скорост само малко по-бърза от писането на ръка. 

До 1881, само 1 200 "Ремингтън"-и били продадени на година. Основен недостатък на по-старите машини била тяхната невероятно бавна скорост. Големи и малки букви били разположени на отделни клавиатури, което правело трудно преминаването от една клавиатура на друга многократно. Първата машина с двойна клавиатура е пусната на пазара през 1878. 10 години по-късно, конкурс по печатане се състои в Синсинати между господин Трауб, водещ представител на отделната клавиатурна система, и господин МакГърин, който се научил сам да печата на машината с двойна клавиатура. МакГърин спечелил конкурса и машината с отделни клавиатури станала музеен експонат.

Друг недостатък на по-ранните модели машини бил, че машинописецът не можел да види хартията докато не бъде извадена от машината.Скоро след това пазара станал свидетел на първата пишеща машина с видимо печатане. През 1898, Джордж Бърнард Шоу, станал първия драматург, който използва пишещата машина за реквизит в "Кандида". В края на 19ти век, Томас Едисън изгражда първата електрическа пишеща машина, способна да печата букви на движещата се ролка с хартия. Тази машина бива усъвършенствана от Джеймс Сматерс през 20ти век. Първата преносима пишеща машина е произведена през 1909. Стенограмната пишеща машина била изобретена през 1910, като можела да записва до 200 думи на минута. 

Най-бързата скорост на печатане, регистрирана някога е била постигната от Стена Паджунас на IBM Electric, с 216 думи на минута. Близо 50 години след това, IBM Corporation разработва Executive Electric, първата пишеща машина способна да подравнява текст и да разграничава параграфи. Тази машина предвиждала място за буквите според тяхната широчина, като по този начин отпечатвала по-спретната страница. През 60те години на 20ти век, IBM изобретили първата пишеща машина със сферичен тип носител. В настоящето, пишещите машини са способни да печатат на почти всеки език. Вариация на пишещата машина е и друг вид машина с кръгла клавиатура, пишеща музикални ноти, която може да отпечата 50 различни ноти и символи. Модерните им версии най-често са използвани от съдебните стенографи.  

1. Пишещите машини и компютрите днес използват същото разположение на клавишите.

Master of procrastination on how to be productive

...Или с други думи не правете всичко онова, което аз правя.

Не знам дали съм само аз(най-вероятно) или и при другите се случва така, но усещам как повечето дни от живота ми (може би заради университета напоследък... всъщност най-вече) са прекарани в мисли как не искам да правя нищо. Не просто нищо, а н-и-щ-о, което включва: не ми се ходи на училище, не ми се ходи в университета, не ми се завършва бакалавър, никога няма да запиша магистратура, не ми се ходи на работа, не ми се мърда от вкъщи, не ми се прави нищо, освен да стоя пред лаптопа си и отвреме на време да готвя (да... само това правя с желание всеки ден). Тогава изпадам в една огромна черна дупка, породена от собственото ми съзнание и старателно издълбана от думите на родителите ми, че съм неамбициозна, твърде мързелива и неперспективна и следователно няма да стане нищо от мен, защото не правя и не искам да правя нищо с живота си. Да... Тежко е. Честно казано това е типична човешка черта и съм сигурна, че не съществува само при мен. Заложено е в расата ни да предпочетем да се излежаваме с книга и чай по цял ден, вместо да искаме да пуснем пералня или да отидем на работа (разбира се, ако работата ни не ни удовлетворява и не я обичаме... но кого заблуждавам). Тази черта у мен обаче е умножена по 10000. 

Top 10 favorite vloggers | zefrank1

Тази сутрин, осъмвайки болна и уморена в квартирата си, реших ако не друго да направя един пост, посветен на класацията "Топ 10 любими влогъри", която неотдавна започнах с clothesencounters и danisnotonfire. Този път става дума за zefrank1 - не точно влогър, а по-скоро EVP (Electronic voice phenomenon) или на български Електронно гласово явление на клипове за buzzfeed.com. Youtube канала му е мястото, където той качва странните комедийни клипове, които обича да прави. Освен с клипове като "Sad cat diary", специфичния глас на Франк доби голяма популярност най-вече със странните си и забавно иронични видеоклипове с факти за различни животни. Така го открих и аз, неотдавна моя приятелка ми изпрати клипа "True Facts about the Angler fish", който с две думи ме накара да се напикая от смях :D И така Subscribe историята с канала zefrank1 започна... 

The Humans of New York Project

За да "отпразнувам" завръщането в новия шумен и мръсен град (с който вече взех да свиквам), реших да Ви изненадам с нещо по-интересно от последните си покупки в DM и да спретна един по-различен пост, докато чаках поредната си лекция в университета... И така (не)случайно ми се прищя да пленя вниманието Ви и да го насоча към една много интересна и креативна идея, а именно - Humans of New York. Разбрах за HONY преди може би година от Tumblr (до колкото помня), когато прочетох покъртителната история на човек, който сам се е прострелял в лицето и е останал белязан завинаги. Снимките и историите обаче не бяха само изпълнени с мъка и тъжни емоции и след като научих повече за тях останах вдъхновена от тези толкова различни съдби, събрани на едно място. От тогава насам съм влюбена в този проект, чиято Facebook страница наскоро харесах, за да получавам всички най-нови снимки от него. Става въпрос именно за "Голямата ябълка" на Америка, която великият Франк Синатра възпя през 1979 година и главното действащо лице - Брандън Стантън, както той самия се представя пред обществото. Ню Йорк определено не е моя град (предвид колко си падам по шумотевица и забързан начин на живот... може би само за ваканция), но това изобщо не попречи на Брандън, фотограф по професия, да ме грабне с идеите и креативността си. Стантън започва да работи по Humans of New York* през лятото на 2010 год. "HONY* е резултат на идеята, че трябваше да направя фотографско преброяване на Ню Йорк сити (на населението). Мислех, че ще е много готино да се създаде изчерпателен каталог на жителите на града, така че тръгнах да снимам 10,000 нюйоркчани и поставях снимките им на карта. Няколко месеца работих с  тази цел на ум. Но някъде по средата, HONY започна да придобива съвсем различен характер. Започнах да събирам цитати и кратки истории от хората, които срещах и да включвам тези откъси заедно със снимките. Взети заедно, тези портрети и надписи се превърнаха в темата на един цветен блог. С близо два милиона последователи в социалните медии, сега HONY осигурява публика от цял свят с ежедневни проблясъци от живота на непознати в Ню Йорк сити." 

"Току що излязох от затвора. Бях там 37 години."

"Какво направи?"

"Нещо, което не трябваше да правя."

"И какво беше то?"

"Някой ме бутна. Затова го убих."

"Аз съм известен магьосник"

"Кой е най-добрия ти трик?"

"Да превърна 5 доларова банкнота в 100 доларова."

Top 10 favorite vloggers | danisnotonfire

Две имена - Даниел Хоуел, Дан. Три думи - Internet cult leader. "Кой не знае Дан, кой не е чувал за него?" - би казал поетът, но ако до тук не сте се сетили за кого говоря, аз със сигурност Ви казвам, че изпускате много. Дан е хлапе от Англия, на 22, с дългогодишен "стаж" на супер успешен YouTube влогър и кариера в BBC Radio. Започва в YouTube през далечната 2009, с плахо видео под заглавието "Hello internet" и по-късно, с помощта на приятеля си (и съквартирант) Фил успява да издигне канала си, достигайки космическата бройка от 2 246 775 последователи. Дан се определя като класически nerd - обожава техниката, по цял ден виси пред игралните конзоли, телевизора или лаптопа си и мрази човешкия контакт. Дългите години тормоз и подигравки в училище са го накарали да се издигне в "мастър" ниво на сарказма и иронията и за добро или лошо да се затвори вкъщи. Скоро след YouTube успеха си, BBC Radio 1 му връчиха собствено радио предаване, което води заедно с приятеля си Фил и очевидно го кара да излиза повече. В наши дни, освен в амплоато си на влогър, X-box маниак и саркастично чаровен англичанин, прекъснал студентството си по право едва по средата (защото така му харесва!), Дан се изживява и като вече известен радио водещ, интервюиращ световни музикални величия... Какво повече да иска човек?! Ето и част от най-добрите клипове на един от най-ироничните, забавни и креативни влогъри, които харесвам - danisnotonfire:

Top 10 favorite vloggers | clothesencounters

Добро "утро" на всички! Не ме питайте защо пиша на родния си език в тази публикация, аз самата не знам какво да правя (с езиците в) блога си вече, но факт - реших тази да е на български. *фанфари* Измежду сутрешното кафе и закуската в леглото с надпис " Обичам те, добро утро, мила" се вдъхнових да създам един пост за любимите си влогъри в Youtube! :) И така като един от най най най-вдъхновяващите от тях избрах да започна с Джен от канала clothesencounters... 23-годишната Джен Им започва амплоато си на влогър преди 3 години, заедно с най-добрата си приятелка Сара, която заминава за друг град преди година и оставя канала само на Джен. От тогава насетне тя го води с пълна сила. При нея може да се намери всичко - от Haul-ове, през идеи за грим и маникюр, интериорен дизайн, козметика, книги, филми, DIY проекти, фотография, модни тенденции и съвети, пътувания, храна, фестивали, ноо най-вече главната тема, около която са обединени видеата й - дрехите, модата, стила и всичко свързано с тях. С две думи Джен е страхотна и я обожавам! Дали защото е лице-изяждащо сладка, дали защото има невероятен собствен стил, понеже е половин корейка(и половин американка) или просто защото обича дрехи и обувки secon hand точно като мен, факт е, че имаше с какво да ме накара да натисна "Subscribe" бутона в момента, в който изгледах първото й видео преди около 1 година... Та, стига толкова приказки, ето няколко от любимите ми видеа на Джен, чрез които можете да я опознаете и да последвате clothesencounters в Youtube:

To drink or not to drink?

Ho, ho, ho, everyone! As the Holiday season is coming I'm here to save you from some serious head damage and bad mouth taste with the "Simple guide of the alcoholic: First Edition". As we all know - with holidays like Christmas and (especially) New Year waiting by the corner - we all tend to drink a bit more than we usually do (admit it, drunkards). And this is where I come, telling you what to drink, like I am your mother. Yes, cos actually I can.

•  Drink 

1) Martini - Yes, George Clooney once said it : "No Martini, no party" and he was right. Martini is the old-known sophisticated drink for real BOSSES. With a cocktail cherry or a green olive on a stick, it immediately catches everyone's eyes with a high-shaped glass and it's classiness. It is just simply flirting with you from the moment the bartender serves it ably at the bar. It's quite of a big deal to walk in a sleek bar, set on a high bar stool and with a sly glance to whisper at the bartender: "A Martini, please", when he asks "A cherry or olive?". Purrr. If you're a man, better don't do it, of course. Or ask for an olive, it sounds more manly. Mostly, ask for your Martini to be served in a normal glass (not one with a high stem) before the bartender starts eyeing you...

Woody Allen Weekend

 As the weekend is barely waiting by the corner, I'm preparing you for a movie weekend with some lovely movies I've watched this week(or year)... So, prepare yourself for a LEGEN-wait for it-DARY, yeah legendary weekend with some Woody Allen movies. I don't know how you feel about Woody, you may be one of the million people out there thinking he's a producing genius, or dislike him as the odd bastard he is but whatever you think, kids, I'm telling you those (great) movies are worth watching...

"Scoop" (2006)

In the funeral of the famous British journalist Joe Strombel, his colleagues and friends recall how obstinate he was while seeking for a scoop. Meanwhile the deceased Joe discloses the identity of the tarot card serial killer of London. He cheats the Reaper and appears to the American student of journalism Sondra Pransky, who is on the stage in the middle of a magic show of the magician Sidney Waterman in London, and tells her that the murderer is the aristocrat Peter Lyman. Sondra drags Sid in her investigation, seeking for evidences that Peter is the killer. However, she falls in love with him and questions if Joe Strombel is right in his scoop. 

***

"Midnight in Paris" (2011)

Gil and Inez travel to Paris as a tag-along vacation on her parents' business trip. Gil is a successful Hollywood writer but is struggling on his first novel. He falls in love with the city and thinks they should move there after they get married, but Inez does not share his romantic notions of the city or the idea that the 1920s was the golden age. When Inez goes off dancing with her friends, Gil takes a walk at midnight and discovers what could be the ultimate source of inspiration for writing. Gil's daily walks at midnight in Paris could take him closer to the heart of the city but further from the woman he's about to marry.

***

"Whatever Works" (2009)*

Attempting to impress his ideologies on religion, relationships, and the randomness (and worthlessness) of existence, lifelong New York resident Boris Yellnikoff rants to anyone who will listen, including the audience. But when he begrudgingly allows naive Mississippi runaway Melodie St. Ann Celestine to live in his apartment, his reclusive rages give way to an unlikely friendship and Boris begins to mold the impressionable young girl's worldly views to match his own. When it comes to love, "whatever works" is his motto, but his already perplexed life complicates itself further when Melodie's parents eventually track her down. 

* "Whatever Works" is the last movie I've watched this week. It's a really simple and perspicuous film, with the right dose of sarcasm and a great storyline... Strongly recommended! ;)

Закуска в Тифани за 23-ма!

Днес, най-случайно насред интернет страниците попаднах на една доста интересна статия, която реших да споделя с вас. Изглежда, че в широко познатия писателски свят е имало не един и двама чревоугодници, но можем ли да ги виним, че са изпитвали топли чувства към подправките, напитките и вкусната храна? Може би именно тя ги е вдъхновила за някой от най-добрите им бестселъри... И с риск да ви се преяде следващия път, когато четете любимата книга, ето 23-ма известни писателя, които са споделили любимите си кулинарни изкушения.

1. Владимир Набоков – яйца „а ла Набоков”. Тук няма нищо специално. Набоков е обичал рохки варени яйца, които да консумира в чаша с лъжица. Особеността е, че когато ги е варял, е изхвърлял всяко яйце, което се напука от врящата вода.

2. Ърнест Хемингуей – пъстърва на тиган. Както всички знаем, Папа е бил почитател на приключенията под открито небе. Много е харесвал пъстърва на тиган, която да пече върху каменни въглища. Добавял е бекон.

3. Елизабет Бишъп – „Брауни”. Елизабет Бишъп е жената, която прави популярни тези шоколадови кексчета с орехи в Бразилия. Сместа по неин вкус е била – 4 парчета черен шоколад, 4 яйца, половин чаша масло, 2 и половина чаши бяла захар, 1 чаша брашно, 2 чаени лъжици ванилия и 2 чаши смлени ядки.

Nature child

Природа. Прекрасната природа, в своето величие, в своята простоватост, в своята най-чиста красота и невинност, нетрепност, неподвижност и влиятелност. Със своите недостатъци и своите неперфектности. И в своята цялост. На един безкраен кръговрат, на живот и смърт. На агония и пепел, на нежност и ухание. Природа... В една малка нейна частица.