I've got a war in my mind.

October 19, 2013



На повечето хора им е интересно да четат за живота на другите. Ами четете за моя, интересно е.
Пълен провал. Скарах се с човека, на когото поверих всички останали парченца от сърцето си и прибрах при себе си малкото останало от неговото, което неотдавна разбих. Разкрих болезнените тайни от миналото. Той е красив когато плаче и миглите му са мокри. Но не искам да ме наранява повече. Простих. Още обичам.
Карам се с хората, които са ме отгледали. Иска ми се да съм по-добра за тях, винаги. Но никога не се получава. Винаги съм най-лошата. Разменихме поредните болезнени и грозни думи. Бях нагрубена. Не се разбираме. Поискаха да не се връщам повече. Не знам дали ще простя.
Научих, че думите болят повече от всичко на света. Странно. Казваме, че думите са незначителни, в сравнение с действията. Че те са по-важни. А всъщност искаме да чуваме само хубави думи, независимо дали са подкрепени с действия или не... Лошите думи болят повече от действията.
Нямам приятели. И мама го повтори потрети. Не че тя има. Но аз нямам никого.
Разговорите са болезнени. Стоя отстрани и слушам как няма да бъда чута. Не съм нужна никъде. Старите приятели ме забравиха, защото търсят изгода, която явно вече не мога да им предложа. Няма на кого да раздавам шоколадови сладкиши. Всички са твърде лицемерни.
Университета е провал. Най-лошото е, че сама направих най-голямата грешка. Молих цяла година да дойда тук, само за да се махна от проблемите и си навлякох двойно по-големи. Не ми се учи, уморих се. Цял живот се молих да пропусна физическото, математиката... Да не ме унижават пак и да не търпя подигравки. Сега дойдох на грешното място, където всичко е същото. Дори не исках да уча това. Опитах се да рисувам балони. Но всички те ги отрязаха с големите си метални ножици.
Града е ужасен. Аз не съм родена за голям, мръсен и шумен град. Аз обичах да пиша щастлива поезия на чаша кафе в любимата библиотека и да се разхождам по малките празни улички на уединението. Сега ме е страх, че няма да оцелея там. И пиша само за мъртви поети.
Исках само да си купя саксия със зелен босилек и да готвя красиви ястия до края на дните си. Да отида в кулинарна академия, където всеки помага на другия в общото начинание и никой не се присмива за порязания пръст или пресоленото ястие. Исках да снимам. Да пиша. Да пътувам.
Библиотекарката ми липсва, а не мога да я видя, защото когато е на работа аз съм във влака.
Липсва ми миналото... Донякъде. До достатъчно "някъде".
Всички знаят какво точно трябва да направя с живота си... Само аз не знам. 

Помощ. Има ли някой? Помощ...

7 comments :

  1. Определено ти се отдава да пишеш.
    Всички сме минавали по този път и всяко ново начало е трудно. Съжалявам че ти говоря с клишета, но затова са клишета - защото са верни.
    Бъди силна, бори се и това е!!!

    ReplyDelete
  2. Ах, какво си съкровище!
    Колкото и тривиално да е - всичко ще се нареди. Наистина. :)
    И те прегръщам, ей така, виртуално.

    ReplyDelete
  3. Не мога да кажа, че напълно те разбирам, защото всяко преживяване е субективно, но мислите, които ти се въртят в главата, са се въртели и в моята. Тъжно е, трудно е, но продължаваш напред - няма друг път. Премисли приоритетите си и бъди достатъчно силна, за да живееш за собственото си щастие : )

    ReplyDelete
  4. Няма да те лъжа, че ще става по - лесно, но намери нещо, за което да се хванеш, а дори да не го намериш хвани се за себе си. Искаш по - добро бъдеще? Искаш да си по - добра въпреки другите? Искаш да постигнеш нещо? Ако нямаш причина направи го напук! Напук на всички и всичко! Няма по - добър начин да си върнеш на другите от това да си щастлива на пук на тях! :)

    ReplyDelete
  5. Все едно четях собствените си мисли... Ох, миличка борбата е голяма, до ден днешен аз не съм спряла да се усещам като човек, който не знае какво иска и се лута между мечтите и реалността. Истината, е че с годините ние разбираме дали нещо ще бъде така както искаме или не, в промеждутъка от време просто съществуваме. Бих ти дала съвет да запазиш себе си такава каквато си и да не променяш душевността си заради външния свят. Да много хора ще те гледат като чужда, дори собствените ти родителите. Семейните проблеми са твърде дълбоко загнездени в българския бит, често децата са с една крачка пред родителите си и ако не правят те компромис няма да могат да комуникират с мама и татко. Аз все още съдя собствените си родители от време на време, но най-висшата задача тук е да прощаваме и забравяме на всеки. Няма лесна рецепта за такива като нас, факт е едно че под 100 километровата ледена черупка има реки и водопади от красиви картини, нещо като загубения рай. Искрено ти пожелавам да намериш човека който ще достигне до тези красоти.
    Целувки от мен и не си сама!
    П.С За университета, остави сърцето ти да избере какво искаш да правиш, но за да не губиш ненужно време работи върху себе си, учи се на много и различни неща.

    ReplyDelete
  6. О дам, всички знаят как да живееш по-добре живота си, само дето собствения не могат да си оправят...
    Караниците с родителите са най-гнусното нещо, защото болезнените думи идват от хора,които уж трябва да виждат в теб само доброто и да обичат дори недъзите ти, но уви. Аз и сестра ми изразнахме в среда, в която от време на време ти се повтаряше как не ставаш за нищо, ей така, за спорта.... Колкото и да ги обичам мойте родители, не мисля, че са били готови за отглеждане на психически здрави деца :-D Опитай се да игноририша казаното и да си изградиш една дебела кожа, която да няма пробиване от нииищо! :-)

    ReplyDelete
    Replies
    1. Точно! Точно, прочете ми мислите... Благодаря ти за подкрепата, разбрах, че не съм сама... А родителите ми са същите. Нямаше как да се съм съгласна. Тъжно е, и аз ги обичам, но не мисля, че някога са ставали за отглеждане на деца като цяло... По едно време трябва да започнеш да гледаш своето собствено щастие, а не тяхното :)

      Delete