Часът е 10.30, аз допивам топлото си ароматно кафе, а вкъщи ухае на карамелени вафли. (по-долу е и рецептата!) Размотавам се в комфорта на своята пижама и за пръв път от три месеца не станах в 6. Вкъщи е уютно. Топло е, храната е вкусна, леглото си е твое, кафето е хубаво, всичко си е по старо му. Но вкъщи е и зона на комфорт. А както някой каза, зоната на комфорт е красиво място, но нищо ново не израства там... И с ей такива мисли миналата година реших да тръгвам на някакви приключения. Пак. Всичко главоломно се завъртя, подготвих документи, напуснах работа, стегнах багажа и заминах... По корабите. В една наистина дъждовна нощ хванах самолета за Кьолн и излетях. Не бях летяла със самолет от втори клас, ама ей така, на, заинатих се, че вече не ми се стои и ще преживея всичко, само и само да пробвам. То не бяха притеснения, мъкнене на 20 килограмови куфари, спане по летища, автобуси, гари, самолети, търсене на пристанища. Лудница. Три месеца работих на речни кораби - три различни кораба, четири различни круиза, две различни компании, три различни работодателя/шефа. Дали ми хареса? Какво да кажа, ако трябва да съм честна там работата не е за хора... Трудно се намира по-тежка работа с по-къртовски труд в наши дни, освен ако не си пожарникар или миньор, знам ли. Но за това на дълго и на широко в друга тема.
Този път започнах сезона и хоп, на втория месец с проблеми реших да се прибера вкъщи. И ето ме пак тук, на стартовата права, на началната линия, на същото място, в комфортната зона. Чувствам се сякаш не съм избягала и километър, не съм стигнала и до средата, а може би съм, но съм паднала и са ме върнали обратно от старта. И сега пак, ходи бягай, моето момиче. Всички ме питат "Ще ходиш ли пак? Няма ли да се качиш на кораб отново?"... Някои казват "Не ходи, не си заслужава, къртовски, кучешки труд е", други повтарят "В България работа няма, какво ще дириш тук?!". А аз си стоя на старта и сякаш не мога да почна да тичам, нещо ме спира. И сега накъде? Работа, че няма, няма, особено в малки градове като моя. Цялата държава, че потъва, потъва, освен ако вече не е стигнала и дъното. И да я обичам тя не ме иска тук, аз не искам да съм тук. Но и в чужбина никак не е лесно, а аз все повече мисля, че и в наши дни робство има и то никога не е спирало да съществува, нещата, които видях ме убедиха стократно... Не исках този пост да е песимистичен, дори изобщо, но повярвайте ми, робство има, особено на Запад и особено за нас. Затова, сега на къде - към добре заплатеното робство или към премерената свобода без пукната пара?
До момента не ми хрумна нищо и направих само една плаха крачка - подготвих документи по програма "Еразъм" и утре ще се явя на изпит и интервю (стискайте ми палци). Казах си, защо пък не, поредното предизвикателство, поредното приключение, да учиш в чужбинаТА може би не е като да работиш там по 16 часа с рани на ръцете и болки в мускулите и да не можеш да спиш, да учиш сигурно е друго - опознаваш нова култура, традиции, навици, хора. А как не ми се стои на едно място, замисляли ли сте се колко е скучно и ограничаващо, с години на едно и също място - същите хора, места, клюки, случки, неправди, сякаш времето тече на обратно и вече зная какво ще се случи.
Започнах да вярвам, че човек не е роден за това, човек е роден колкото се може повече да пътешества, да научава, да се развива, да опознава, да приключенства, само да има смелост! Ех, тази пуста смелост, която държи толкова много хора като дървета, чийто корени са се впили в земята и не мърдат. Харун Яхя казва: "Винаги съм се чудил защо птиците стоят на едно и също място, при условие, че могат да отлетят където си поискат по света. След това зададох същия въпрос и на себе си.". Няма значение дали си на 20, 50 или 80, възрастта не е пречка, смелостта да промениш нещо Е. Защото ние не сме дървета и нямаме корени, впити в земята, което ни прави свободни да идем навсякъде и да променим всичко. Ето това вече е позитивизъм! Сега само трябва смелост и кураж да започна отначало отново... Дано има още време да се науча да тичам. За сега само направих първата крачка.
Извън темата, исках завръщайки се към комфортната зона, съвсем предвидимо да ви "изненадам" с една много лесна и адски вкусна рецепта за невероятни домашни вафли :)
Необходими продукти
- 200 грама краве масло
- 4 яйца
- 1 ч.ч. пудра захар
- 2 ч.ч. орехи
- Пакет вафлени кори
Начин на приготвяне
Разтапяме 200 гр. краве масло в тенджерка. Когато маслото се разтопи напълно отделяме белтъците от яйцата и добавяме четири жълтъка и една чаена чаша захар към сместа, оставяйки да се готви на слаб огън. В отделен чист съд поставяме една чаена чаша захар и оставяме да се карамелизира постепенно, бъркайки постоянно, за да избегнем залепване. Лично аз не добавям вода, но тук можете да видите друг лесен алтернативен начин за карамелизиране на захар, представен от Шеф Жак Пепен. Когато захарта се превърне в карамел с кафеникаво-златист цвят добавяме към него две чаени чаши средно натрошени орехи (не много ситно, добре е да има и по-едри парчета). Смесваме двете смеси, карамелената и маслената, максимално бързо, докато придобият хомогенна структура. Нашите вафлени кори са закупени от Руски магазини "Берьозка", които има в повечето големи и малки градове, не помня точната марка, но представляват големи квадратни кори, които трябва да се нарежат. Докато получената смес е още топла мажем вафлените кори и подреждаме две по две една върху друга (кора, пълнеж, кора) и оставяме да изстинат, ако се наложи затиснати с нещо тежко, за да се изравни пълнежа, след което нарязваме на малки вафли.
Вафлите опитахме благодарение на мама. Бон Апети!
No comments :
Post a Comment