On life updates, blogging and colossal changes.

July 19, 2014

Source

Здравейте, folks!

Докато съседът продължава неуморно да упражнява "уменията си" да свири на електрическа китара от съседния прозорец вече цяла седмица и да опъва жици и да ми лази по нервите...., реших да отделя няколко заслужени минути на блога, в който не съм писала от близо месец иии мисля, че ви дължа обяснение. Въпреки дъъъългото ми отсъствие обаче, забелязах, че последователите му продължават да се увеличават и ето, че само един човек ме дели от заветното 90! (и то без да съм правила giveaway... уоу) Благодаря Ви, ако наистина проявявате интерес към блога и старите/новите постове и отделяте време от ежедневието си да ме посещавате, дори и да не съм така редовна тук!
А колкото до отсъствието ми от последния пост насам, е, накратко - нямам муза, желание, настроение, напоследък дори и време да списвам блога на този етап, покрай опаковането на всичкия си багаж, макар че аз вярвам, че човек винаги може да намери време за нещо или някой, когото харесва и не съществуват някакви си глупави оправдания. Естествено, блогърския ми тефтер е пълен с идеи за постове, които само чакат да бъдат осъществени, ноо съдбата решава да се намеси по всевъзможни начини и да ме спре като ми се строши тотално фотоапарата, за да не мога да снимам, развали ми телефона с камера, скапе ми настроението, не мога да си намеря работа, не мога да си платя наема, не мога да си намеря и един свестен приятел, живота ми се разпада etc. знаете как е... :) Поради настаналата тотална безредица и буря в живота ми, настъпиха някои колосални промени, които малко или много ме възпряха да обръщам внимание на моето интернет кътче. Дълго време се чудех дали да ги споделя, но в крайна сметка се замислих, че напоследък забравям за какво всъщност е блога, какво е той за мен и защо всъщност го създадох... Как преди споделях всеки един момент от живота си - бил той щастлив или тъжен, прекаран с компания или самотен, нещо, което ме вдъхновява, вълнува или просто се върти около мен в ежедневието ми... И ето, че малко по малко започнах да си припомням какво всъщност е La foi en vous и защо го създадох, затова реших за пореден път да споделя с моя онлайн дневник перипетиите си и част от личното си пространство, ей така, заради различното и разнообразното, ей така заради "по-личните истории", заради душата, заради това, че харесвам блоговете с чувства и мисли в тях, защото просто не мога да пиша за гримове, козметика, дрешки и любими продукти постоянно и да не... гледам отвъд нещата, отвъд всичко това, към по... значимото в ежедневието ми, към... себе си. За да се "завърна към корените си" и да си припомня за какво всъщност създадох това свое местенце в блогосферата. Защото лично аз харесвам "блоговите откровения". И реших да се завърна към тях :)

Още помня как преди почти година написах кратък пост за това как заминавам към "новия град, новия дом, новия университет, новите хора... Новото приключение."... Е, разбира се, не беше точно това, което очаквах. Представях си го една идея по-позитивно и вълнуващо. Всичко това ми даде много неща, но... Когато погледна назад и направя "разбор" на изминалата година си мисля какви всъщност бяха тези неща. Наскоро един човек ме попита "Когато си спомниш за изминалата година като каква точно би я описала? Каква беше годината за теб?" "Разочароваща..." - отвърнах - "Ужасна, логично е", "Права си до някъде, но не точно... По-скоро беше полезна, беше поучителна. Беше като един голям урок за теб и поука, която те научи на много неща.". Може би да. Годината ми даде доста неща, но и доста ми взе. На какво ме научи всъщност преместването ми във Варна, в самостоятелна квартира? Научи ме да бъда по-самостоятелна и да се справям сама. Разбрах какво е да живееш отделно и да си самостоятелен във всеки аспект, което понякога е доста трудно, но все пак е най-хубавото. Да правя всичко сама и дори с желание - да осъществявам домакинството, да готвя, чистя, поддържам дома, пера и всички онези неща, които всяка къща налага. Вярно и преди не съм имала голям проблем с това, защото по принцип умея повечето от тези неща и винаги съм можела да се оправям с тях, без никакви проблеми, но пък научих и някои нови неща (например как се пере с пералня) и да поддържам къща като цяло. Научих се, че нещата не се постигат никак лесно и всичко в началото е лошо, не просто лошо, а отвратително. Че живота никога, почти никога не е честен. Научих се да работя здраво, за да заслужа... Нищо. Научих се, че никой не е застрахован от уволнение. Работих за първи път, бях уволнена за първи път. Получих първата си "масова депресия" след всичкото нечестно държание и неколегиалност, след уволнението. Научих се, че да работиш в екип е ужасно трудно нещо и че частниците са задници. Научих, че мога да се боря за нещо. Че често грешим и дори да сме уверени, че ще можем да се грижим за друго същество и да поемем пълна отговорност, понякога е грешка. Че когато не сме сигурни в нещо изобщо не трябва да го правим, за да не причиним незаслужена болка и неудобство на някого/нещо. Че все още не съм достатъчно голяма за някой неща. Научих се да ходя на интервюта, да пиша мотивационни писма, да продължа да се опитвам и да се трудя/боря за нещо, макар и без резултат. Научих, че трябва да преглъщам гордостта си понякога и да преглъщам всичко нечестно, което виждам в този свят и трябва да изпитам и аз самата, в името на нещо по-добро (което не е гарантирано, но за което мога да се надявам, че ще се случи). Научих, че трябва да мога всичко и да правя жертви, за хора, които обичам, защото иначе аз ставам жертва. Научих, че трябва да връщам жеста за тези жертви и всекидневни борби. Научих, че не трябва да съм инат за повечето неща. Че трябва да опитам нещо ново и да го преглътна/изтрая, за да просперирам в бъдещето по свой собствен начин. Научих, че трябва да продължа да бъда различна и такава каквато съм, независимо от думите на другите, че трябва да съм като всички останали. Че ако нито веднъж в живота си не стисна зъби и не изтърпя нещата, които не харесвам, а трябва да правя, ще се наложи цял живот да стискам зъби, правейки нещо, което мразя от самото начало. Научих, че факта, че мечтаеш да се занимаваш с нещо през живота си и да го имаш за свое поприще не значи, че от самото начало ще започнеш да се занимаваш с него, дори може някой много жестоко да се възползва от това твое желание. Научих, че приятелите се броят на по-малко от 5те ти пръста и че всъщност не ми трябват двадесет "приятели", трябва ми само един единствен човек да ми е приятел и това ми е напълно достатъчно, когато знам, че мога да разчитам на него за всичко. Все още научавам и че трябва самата аз да си бъда приятел. Разбрах по трудния начин, че този Meet&Greet пост беше напълно безполезен, защото никой не пожела да се срещне или запознае с мен (освен Боби от Snowwhite's Wonderland, за което й благодаря :)), но това не ме прави отблъскваща или виновна за нещо. Научих, че приятелствата по интернет явно не стават за нищо, както в доброто старо време... Разбрах, че начина ми на мислене за нещата не е правилен и никога не бива да правя колосални жертви (като да се преместя да живея на другия край на държавата и то в най-неподходящото време на света) и да се вкарвам в хиляди премеждия в името на група хора, които и пет пари не дават за мен и коя съм аз. Научих, че мога и сама отново, че мога да преодолея някой неща и да опитам сама, да изляза навън и да свърша нещо без чужда помощ, което за мен до скоро беше голяма борба, която не всеки би разбрал, но аз разбирам напълно. Знам, че бягството не е отговора и постоянното ми бягане и местене не са начините да реша проблемите, затова трябва да се опитам и да го науча. Разбрах, че още има човек, който вярва в мен и е готов на всичко за мен, че това е човекът, в името на когото трябва да правя всичко, защото той винаги се е борил да сбъдва всяка моя мечта и продължава да ме кара да вярвам, че си струва да се живее и дори и някой ден да не бъда до този човек, всичко това ще остане зад него, вътре в мен и всяка една жертва ще си е струвала. Научих, че имам още много да уча. Все още се опитвам да науча някои неща (и да свикна с някои хора), да ги преодолея, преглътна, да се справя с тях, да мисля различно и да не ги оставям да ме разочароват и разстройват и се надявам все някога да се науча... Погледнато от лошата страна на нещата, Варна ми даде супер несериозен и смотан хазяин, ужасни съседи, мръсна кооперация, мръсен, шумен и застроен натоварен град и кошмарен трафик, боклуци по улиците и хора боклуци, ужасна първа работа, кошмарни първи колеги и лицемерен работодател, още по-ужасно първо уволнение, къртовски труд, сблъскване с още куп некоректни и откачени работодатели, огромна липса на работа, безсмислени интервюта, хора, за които нито едно от качествата или препоръките ти не са достатъчно добри и които никога не биха ти дали шанс, войни с държавните институции и кабелните оператори, даде ми студ зимата и невъобразима жега през лятото (защото ние нямаме климатик, нито вентилатор, нито дори щори на прозорците), даде ми някои лоши спомени, хора, които не искат да бъдат мои приятели и познати или да ме опознаят, каква съм и коя съм, за които никога нямаше да бъда интересна, които незнайно защо дори не си направиха труда да "стиснат зъби" и да погледнат отвъд блогърството и всичко "най-готино", да ме опознаят като човек, защото аз не съм просто един блог и защото това дали и колко е харесван блога ми или не не ме прави повече или по-малко човек, защото не значи, че като не съм "блог звездата" на българските блогъри, която никой не познава, но всички обожават, не съм нещо, което си струва... Животът тук ми даде всичко изкуствено, даде ми отвратителен университет, в който до ден днешен ме побиват тръпки да вляза, едни преподаватели, които не са достойни да се нарекат такива и чийто подход е тромав, скучен и неправилен, гледайки на всеки един студент по един и същи начин и тормозейки всеки по равно заради някой друг, едни състуденти с умствените способности, качества и интереси на едноклетъчни организми, които чакат само да те използват и никога да не те попитат дори как се казваш и кой си, града ми даде една грешна и сбъркана специалност, каквато беше туризма, една безкрайна борба за оцеляване, безпаричие, караници и спречквания, даде ми много раздори, фатални караници с близките, много наранени и обидени хора, даде много обида на мен самата, изкара най-лошото, отчаяно и негативно момиче от мен на яве, изтъкна най-лошите ми качества, даде ми една безкрайна депресия, самота и асоциалност, превърна ме в огромен интроверт със страх от всичко външно и чуждо, в огромен песимист, в затворен човек без контакт с външния свят, в напълно обратното на приключенец, в човек, който се страхува да мечтае, в нещо, което не съм. Взе ми много, но и ми даде много.
Най-вече изминалата година тук ме научи да не се оплаквам толкова (дори и това да не си личи от изброеното по-горе, всъщност напоследък почти никога не се жалвам на глас, не го приемайте като оплакване, а по-скоро като разяснение какво реално ми даде този живот тук и колко... негативно бе то.) и да приемам всичко за урок и знак за промяна. От гледната ми точка в този момент и мястото, където се намирам сега, бих казала, че живота тук ми взе много повече, отколкото ми даде. Но в крайна сметка може да се каже, че наистина тази година беше един голям урок за мен. Всъщност няколко урока, в много различни насоки. Може би един от тях е, че разбрах, че мястото ми не е тук. Че въпреки морето, страхотните дюнери, разходките из града и множеството хубави магазини (и най-вече био, каквито нямаме в родния ми град) не си заслужава да остана тук, защото не принадлежа тук. Имах нужда от колосална промяна. И любимите любимите ми хора също имаха нужда от тази промяна в мен. Затова реших да спра да се "боря" и да се отпусна по течението за малко. Подадох документи, явих се на устен изпит (със сгрешена дата, заради което се явих ден по-късно от реалния изпит и го проведоха само заради мен, да знам, my luck) и се класирах с отличен за първо желание в специалност Журналистика в университета в родния ми град. Приета съм. Днес заминавам с документите и до няколко дни ще се запиша, за първи път по свое желание, в специалност, която макар да няма да е лесна и да е това, което си мисля и представям, ще е нещо, което ще ме обогати, ще ме научи на много неща, ще разшири мирогледа ми и общата ми култура, ще ме направи нещо повече, използвайки вече придобитите ми качества, ценности и мисли. Ще ме моделира и оформи и макар да няма да е точно това, което очаквам и сигурно ще уча куп безсмислени и ненужни неща, искам да се опитам, защото ще е нещо, което ще ми е интересно и нещо, в което съм добра. Затова избрах тази специалност, за да опитам нещо ново, нещо в моите интереси, нещо което искам да върша, за да се науча да преодолея себе си, ината си, асоциалността си, страха си от новото и непознатото, да НЕ се отказвам. А най-хубавото е, че понеже се записвам година по-късно ще съм по-голяма от хората в специалността си, една идея "по-готова" и много по-смела от факта, че хората, които са ме тормозили в миналото ми и които не са ми приятни изобщо няма да са там да ме разсейват, притесняват или нападат за нещо, няма изобщо да присъстват в живота ми под никаква форма, което повярвайте ми е прекрасно и освобождаващо като чифт нови криле за летене :) Напускам Варна, която ми донесе толкова нещастие, тя просто не е моят град... И макар и никога да няма да я напусна истински, защото всяко лято сме тук на почивка, само да съм тук за морето ми е напълно достатъчно. Завръщам се вкъщи, където и да е това, за сега знам, че ще съм в родния си град, който се раздвижи, разви и разхубави десетторно, откакто го напуснахме. Давам малка почивка на приятеля ми от себе си (тя ще е съвсем малка предполагам), за да се преоткрием, опознаем и обикнем с пълна сила отново след няколко седмици, може би? Да... Напускам квартирата си, куцият хазяин, ужасните съседи и супер мръсния блок, за да се върна при родителите си, да си намеря нова работа, да започна нов университет, нова специалност, да намеря нови... хора? Големи, здраво мислещи хора, интересни и изживели много, не на моята възраст, а много по-големи от мен, защото точно такива хора предпочитам да наричам приятели. Да си построя и обзаведа нова таванска стая, да събирам пари за новите си мечти и много скоро (надявам се) новата си квартира в "новия" си роден град. Не виждам всичко това като крачка назад, дори да изглежда така на пръв поглед. Нещата винаги могат да станат различни и да се променят към по-добро. Всъщност се стремя да направя няколко подскоци напред и се надявам да не се подхлъзна отново. А и най-хубаво е у дома, нали? Това е засега около мен. Все още стягам багаж и носталгично тъгувам за старата си квартира и самостоятелния живот, който се надявам, че много скоро ще възвърна.
Благодаря Ви, че бяхте с мен, че сте с мен все още и че стигнахте до този последен ред! :)

ПС - Сигурно заради "твърде откровеното" си мнение в този пост ще изгубя последователи или някой ще спре да ме чете... Но все пак държах да изкажа всяко едно нещо както е, без допълнителни украшения и недомлъвки, да покажа нещата без украсата, точно такива, каквито са, за каквито ги мисля отдавна и както ги чувствам от самото начало, без да спестявам нещо заради чуждото мнение. И знам, не греша с това, че разкривам, че не всичко е цветя, рози и пчелички, че сменям подхода и не говоря като останалите, които мълчат или обсипват някого с комплименти, защото той никога не приема критика, в замяна му се връщат още по толкова фалшиви комплименти и напудрени лицемерия и накрая и от двете страни хвърчат рози, захарен памук и понита, които повръщат дъги, а истината изобщо не е такава, дори и в блогърското пространство... Все пак това е интернет и всеки от нас стои зад компютър. Аз обаче не яздя пони, което повръща дъга, а си казвам нещата, които мисля, без да мълча заради някого или нещо, което наистина ме е разочаровало или наранило. Не искам поста да е в негативна насока и нямам намерение да звучи така, а да си проличи промяната, която наистина смятам да направя - тази в себе си, в живота си и в нещата около мен, затова и в думите си искам да се концентрирам върху промяната към по-доброто и по-позитивното.

виж още тук

11 comments :

  1. Изчетох поста ти до края и мога да ти кажа, че много хора вече биха се отказали на твое място, защото реалността, в която живеем, не е токова хубава, колкото си мислим и е много трудна за преглъщане ( със сигурност си разбрала това ). Браво, че имаш сили да "продължиш" и се надявам, че ти предстоят само хубави неща. Успех с новата специалност!

    ReplyDelete
  2. Искам да ти кажа адски много неща, но най-важното от тях беше че порастваш. През всичките тези разочарования минах и аз през първата година отделена от познатата ми среда. През първата ми нова година в София си изревах очите, защото се срещнах с реалния свят. Нещата се оправят.
    Другото което забелязвам, че много те притеснява в момента е че нямаш приятели, а имаш отчаяна нужда от такива. Според мен нито ти нито някой друг трябва 'да стиска зъби' за да сте си приятели. Щом някой не може или няма желанието да погледне 'отвъд' фасадата ти .. не ти трябва като приятел. Много негативни неща си събрала около себе си. Моя съвет е да направиш списък на всичко което ти липсва в живота, на всичко което не ти се получава, на всичко което те дразни и после направи списък с евентуални адекватни решения.. без 'да игнорираш' 'търпиш' 'стискаш зъби'. Всичко е така както сама си го направиш. Направи си списък на добрите и лошите ти качества, трябва да си наясно с тях. Защо според теб ТИ си изгубила приятелите си, работата си, щастието си. Най-лесно е винаги да кажеш хората са лоши, да така е. Но често самите ние си предизвикваме бури без да го съзнаваме. Има една книга "Да се обичаме с отворени очи" там става въпрос за връзки и отношения между хора и защо понякога .. не се получават. Виж я ако ти е интересно :)

    ReplyDelete
    Replies
    1. Благодаря ти за препоръката, за щастие познавам една библиотекарка, която със сигурност ще ми съдейства за книгата :) Ще пробвам и да направя тези списъци, благодаря ти за добрите идеи! Мисля от тук нататък да започна една идея по... на чисто и да се върна към момичето, което бях, което си имаше нещата, от които имаше нужда, че дори и по-добра и по... позитивна от нея :)

      Delete
  3. This comment has been removed by the author.

    ReplyDelete
    Replies
    1. Благодаря ти за прекрасния коментар! Но защо го премахна? :(

      Delete
  4. Адски горда съм с теб, Преси! Радвам се, че успяваш и намираш силите да продължаваш напред. Вече и самите факти говорят. Искам само да ми обещаеш да бъдеш по-често усмихната! Целувам те ,пораснало момиче! Бъди смела!

    ReplyDelete
    Replies
    1. Знам, че знаеш какво е, защото ти вървиш по същия път! Дано го извървим заедно! Целувам те и аз :) <3

      Delete
  5. От няколко дни се каня да го коментирам този пост, ама или нет нямам или забравям, но искам да кажа ето така се прави. Ако един град не ти донася това, което търсиш го сменяш, и докато не намериш град, в който можеш да се почувстваш добре. Дано това, което започваш да те удовлетворява.
    Успех!

    ReplyDelete
  6. Тъжно е, че си минала през такива неприятни периоди, но от друга страна животът е като пиано - за музика са нужни и бели, и черни клавиши. Важното е, че си си взела поука и си предприела промяна. Това е смело решение! Пожелавам ти всичко да потръгне в положителна посока :)

    ReplyDelete
  7. This comment has been removed by a blog administrator.

    ReplyDelete
    Replies
    1. Щом няма такъв шанс, "съгражданко" и ми отговаряш толкова злобно и идиотско на добрите думи и доброто държание, които написах с най-добри чувства, по-добре отиди да си изливаш злобата някъде другаде :) И се разкарай от блога ми, защото не желая да четеш неща, които явно не те интересуват. Не ме интересуват и твоите перипетии, както ти няма нужда да разбираш за моите. Така че бутон хикс е горе в дясно, успех и на теб в злобата ти и премеждията ти :) Ще оценя това да се разкараш от тук и да не четеш/коментираш повече никога, гледай си твоите занимания.

      Delete