Angels.

October 2, 2014

“He’s like an angel. When he was younger, he would pass by our store everyday. He couldn’t speak back then. He couldn’t even say his name, but he always passed by the store and gave off the warmest feelings. My father began to invite him in, and soon he was coming by the store every day to play. When he started spending time with us, he began to improve very quickly. We told him we needed his help with the shop. We think that all he needed was something to hope for. He began to tell us all about his feelings. He visited with everyone who came into the shop. He learned bits of English and Japanese. He changed our lives so much. My father loved him like a son, and he loved my father. They would always laugh together and dance together. When my Father died, he was very sad for five months. He still prays for my father every time he eats a meal. Lately, all he can talk about is a girl in his class that he wants to marry. She also has Down Syndrome. Every day he talks about the wedding he will have, and he invites everyone he sees. He has invited over 5,000 people so far. He tells each person what they are supposed to bring to the wedding. His father will not allow him to get married. But we are thinking about having a ‘wedding party,’ and inviting everyone in the town.”

Humans of New York; (Jerusalem)

***
"Той е като ангел. Когато беше по-малък минаваше покрай магазина ни всеки ден. Не можеше да говори тогава. Не можеше дори името да си каже, но винаги минаваше покрай магазина и ни даряваше с най-топлите чувства. Баща ми започна да го кани вътре и скоро той започна да се отбива в магазина всеки ден, за да си играе. Когато започна да прекарва време с нас, започна да напредва много бързо. Казахме му, че имаме нужда от помощта му в магазина. Мислехме си, че всичко, от което той се нуждаеше беше нещо, за което да се надява. Той започна да ни казва за чувствата си. Започна да прекарва време с всеки, който влизаше в магазина. Научи малко английски и японски език. Той промени живота ни толкова много. Баща ми го обичаше като син и той обичаше баща ми. Те винаги се смееха заедно и танцуваха заедно. Когато баща ми почина, той бе много тъжен за пет месеца. Все още се моли за баща ми всеки път щом сяда на масата. Напоследък, всичко за което говори е едно момиче от класа му, за което иска да се ожени. Тя също има синдром на Даун. Всеки ден той говори за сватбата, която ще има и кани всеки, който види. До сега е поканил над 5 000 души. Казва на всеки поотделно какво трябва да донесе на сватбата. Баща му няма да му позволи да се ожени. Но ние си мислим да направим "сватбено парти" и да поканим всички в града."

Humans of New York; (Йерусалим)

Не ме питайте какво, кога, защо... Този "пост" е тук. Попаднах на думите на този непознат мъж в страницата на Humans of New York из социалните мрежи и ме разчувстваха до болка и накараха да се замисля твърде много, може би повече от всичко, което някога бях чела. Точно тези красиви думи ме накараха да мисля, да се вълнувам от тях цяла нощ и просто нямаше как да не ги споделя тук, за да ги виждам всеки ден и да ми напомнят. Че има и по-важни неща. Че живота е тъжен, но и много много красив. Че дори и в мъката понякога има щастие, надежда.
Просто нямаше как да не ги оставя тук, за да ми припомнят всеки ден това послание. 
Припомнете си и вие, приятели...

2 comments :

  1. Radina StefanovaJune 11, 2015 at 4:37 AM

    Преси, блога ти е страхотен. И аз следя Humans of NY и много често историите на хората ме карат до проливам по една сълза. Ама какво да се прави- природа. Техните постове ми дават надежда че на вън има много хора с още повече доброта в сърцата си.

    ReplyDelete
  2. Благодаря ти, Ради, думите ти ме вдъхновяват! :) Много се радвам, че ме следиш! <3

    ReplyDelete