We are just lost souls, aren't we?

March 11, 2014


 До къде стигнахме?
Скъпа К., ако можех сега да те срещна, след всички тези години, сега, когато имаш най-голяма нужда от мен, да те прегърна... Та ние дори не сме се срещали. Но аз те познавам. Познавам те по-добре от всеки. За тези 5 и повече години... Знам каква си, дори и да не съм те виждала с очите си. Знам какъв инат си. Знам, че четеш това писмо, прочети го до край. Знам как се сърдиш за най-малкото нещо и как си типичната зодия близнаци... В един момент ме обичаш, а в следващия ме мразиш в червата. Като малко дете си. Още обичаш котенца и се плашиш от страшни приказки, а и се инатиш като такова. Караш се с всички, които обичаш само защото... Ги обичаш. Ти правиш така - когато някой ти е скъп си показваш рогата. Но няма страшно, аз отдавна го разбрах. Затова знам, че ме обичаш. Знам, че слушаш онази песен на Beyonce, когато се чувстваш отритната и сама, но егото ти не ти позволява да го признаеш, затова се мислиш за недосегаема и коравосърдечна. Знам колко си чувствителна и уязвима. Как все търсиш неподходящите хора, вместо да се огледаш около себе си за истинските. Как винаги биваш наранявана, но все още вярваш. Как обичаше да ядеш картофена салата усмихната до уши и с коса, вързана на конска опашка. Този твой образ се е запечатал в съзнанието ми като белег от жигосване. Все се опитвам да не мисля за теб, но наистина ми липсваш. Все ми е криво, че сигурно аз не ти липсвам, но ти на мен - твърдо да. Все ми се иска да се чуваме по-често, след като само това имаме. Да се сещаме една за друга... Да си помагаме. Ние имаме някаква специална връзка... Не знам какво е, но е нещо специално, което ме свързва с теб. Никога не мога да те забравя. Да ти се разсърдя истински. Да те намразя. Да не те искам. Да не съм ти приятел. Дори да ми се караш. Дори да се цупиш. Да не ми споделяш след толкова години. Дори да ме отблъснеш, да не звъниш, да не пишеш, да не се видим, да не изпълниш обещание, да ме забравиш за месеци... Все някоя мисъл за теб ще се прокрадне в ума ми и ще се сетя колко ме е яд, че не мога да ти се сърдя и да не искам да се чуем сега. Каквото и да става, тази връзка си стои като невидима жица на два стълба и ни свързва от двата края. Здраво.

Криво ми е. Не знам какво става с теб... Не искаш и да знам и ми става още по-криво. Аз съм ти като майка. Тази роля съм приела през годините, нищо, че съм по-малка от теб. Трябва да разбера, не разбираш ли. Трябва да ми споделиш, да знам всеки твой проблем, да утеша, да намеря решение, да знам. А все ти вадя думите от устата... Още по-криво ми става. Но нали съм ти "майка"... пак те обичам. Макар че ми се искаше повече да ми говориш. Това ми липсва... Приказките ни.
Притеснена съм за теб. Казваш, че не си добре, че ходиш на лекар, че имаш психични проблеми, че се караш с най-близките си... Затворила си се в черупка. И всичко това, откакто напусна университета. Или откакто го започна. Мислиш ли, че не знам? И аз съм си за психиатър... Помня как стоях пред залите за лекции и плачех неистово. Не исках да вляза. Отивах до някоя стая за упражнение с 40 градуса температура и стоях отпред, а влезех ли седмица по-късно, някоя злобна асистентка ми крещеше, че не й пукало, че съм била болна. Страх, много ме беше страх. Знам, че звучи налудничаво. "Ама ти си голямо момиче, 20 годишно, как ще те е страх от такива работи..." - казват ми. Но ти знаеш как нали. Много страх. Мъчителен. Този месец в университета беше най-ужасния в живота ми. Всеки ден беше толкова грозен и мъчителен, толкова изпълнен със сълзи и нежелание, с ужас, притеснение и подигравки. Пак подигравки... Както винаги. Докато един ден просто... Не отидох. И спрях да ходя. Напуснах го и ето  - най-щастливия ден в живота ми. Мислех си, "Не може това да е края, ще намеря работа, ще се боря за това", търсех работа, намерих прекрасна възможност, вкопчих се в нея и опитах с всички сили да я спечеля. Вложих качества, напрегнах ума си, творих, съчинявах, мислих, говорих, опитвах се... Наистина го исках. Беше трудно, но успях. Бях толкова щастлива, когато ми звъннаха и ми казаха "Приемаме те на работа", работа мечта. "Вярваме в теб и влагаме голямо доверие, чакаме те с нетърпение" - най-хубавите думи в живота ми. Разкъсах се от щастие. Пръснах се на хиляди парчета. Мислех си "Ще е трудно, но ще е толкова по-хубаво от онези мъчения, ще е работата мечта, ще се занимавам с това, което искам"... Е, разбира се, оказа се, че грешах за 95 на 100 от нещата. Работата бе тежка, нечестна, често не беше това, което си мислех, че ще върша, за което бях назначена... Имаше проблем със заплатата, изпитателен срок, нямах право на отпуска, екипа бе ужасен, имаше караници с клиенти, ужасно поведение от колеги, твърде дълги смени до късно, само един почивен ден, който никога не стигаше, проблеми с пристигането до там, с транспорта, със здравето ми, тежка работа, носене и чистене, за които дори не бях наета. Но стисках зъби. Мислех си "Това е просто първото стъпало  от голямата стълба и трябва да го изкача с успех", пък и въпреки всичко "Не е чак толкова лошо, има надежда за нещо хубаво". Докато се опитах да полетя ми подрязаха крилата. Последва уволнение без причина, сълзи, сривове, караници. И ето ме тук сега, почти 4 месеца по-късно. Все още без работа. Само с 5 лв в джоба. Заплатата, с която мислех, че ще си купя мечтаните неща от магазините отиде за хранителни продукти и наеми. Парите, дадени ми за подаръци от всеки повод отидоха за сметки. Докато и последните не свършиха, семейството не стисна високомерно зъби и не помисли "Обичаме я, но ще я оставим без пари, защото не учи". Докато само един член от него не ми плати наема с част от парите си, колкото да има къде да живея. И така, 4 месеца по-късно все още нямам работа, колкото и да търся и кандидатствам. Нямам и висше образование, защото не мога да реша кой университет мразя по-малко и в кой ще съм готова да търпя подигравки и нападки отново (не че имам право на избор или мога да си го позволя). Все още имам само 5 лв в джоба. Все още се чувствам по-безполезна от всякога. Все още стоя сама вкъщи от сутрин до вечер и нямам какво да правя след като подредя, изчистя или направя вечеря. Все още безполезните ми сутрини започват по обяд, а безполезните ми вечери преминават в стоене на дивана, докато костите ми се схванат. Все още не излизам, защото нямам къде да ида или какво да си купя. Все още не съм намерила дом. Все още мразя града, в който живея. Все още ми липсва у дома - родния град, стария ни апартамент, старата ми стая. Все още се побърквам малко по малко. Все още нямам приятели, защото така и не намерих. Все още всеки втори ме прецаква, както преди. Все още имам проблеми с роднините. Все още съм асоциална. Все още не съм получила правото да живея в апартамента ни тук, на една пряка от нашата квартира, защото не можело да получа всичко на готово и трябвало да плащам наем, за да живеем на чуждо място. Все още ме е срам, че любимия ми човек трябва да ми плати хляба. Все още не съм добре със здравето. Все още се карам с хората. Все още плача. Все още се опитвам да се убеждавам, че всичко е наред, когато знам, че не е. Все още си мисля дали и тази година да се запиша на сила в университет, който не искам и специалност, която ще мразя и да отровя още 4 години от живота си. Все още не знам как ще платя семестъра си тогава, когато не мога да платя дори сметката за интернет. Все още си мисля, че вече нямам силите да оправя нещата и всичко опитващо се в мен умря. Все още помня каква бях... И ми липсва. Все още знам, че сама се убивам, но продължавам да падам, без да имам сили да се хвана за нещо. Все още се чудя как стигнах до тук. Все още искам да живея, но не и така. Все още се замислям как и защо стана така. Все още не знам как ще преживея следващия месец, как ще си платя наема, сметките, храната. Все още си мисля как не искам да работя "каквото и да е", как исках да сбъдна мечтата си и как не мога от позицията на помощник сладкар да сляза до продавачка на цигари, за да изкарам месеца. Все още се чувствам отвратително. Все още се рея в пространството и сякаш не съществувам. И се чудя защо стана така. Толкова ли лошо трябваше да бъде? Това ли заслужавах?
Не, не мрънкам. Опитвам се. Знам, че в живота е така и всичко най-лошо се случва, но трябва да сме силни и да го преодолеем, че изведнъж, когато не очакваш всичко се сгромолясва, но ти трябва да се изправиш напук и да победиш, че силата и желанието са в теб и всичко зависи от теб самия... Но всички, които го повтарят не разбират. Какво става, когато вече не си силен? Когато вече не ти се става и не ти се побеждава? Когато... се изхабиш и си изпилен до край като стар молив, от който е останал само графита. Какво става тогава? Те не знаят... И аз не знам. Явно и ти не знаеш, мила К. Но аз знам, че и ти си там - на дъното. И че не ти се изкачва нагоре. Моля те, хвани ме за ръката. И ми кажи как да станем заедно.

ПС - Ако четеш това, аз все още съм тук и все още съм аз


#lifeupdate - Хей, жива съм. За всички, които се питаха. Много се радвам, че блога продължава да трупа последователи, дори да ме няма. През последните няколко седмици съм хипер неактивна, защото съм изпаднала в творческа дупка. Пише ми се за всичко, но не знам за какво точно. Качват ми се снимки, но са твърде нескопосани, а Фотошоп-а ми е в процес на инсталация. Творят ми се мисловни процеси и постове, но никога не са достатъчно добри. И така всеки ден... А и ограничавам достъпа си до компютри, което включва и това, че оставих лаптопа си вкъщи (в родния си град) и от две седмици карам на "режим на тока" с лаптопа на любимия за няколко часа на ден. Колкото до Фейсбук, все още не съм върнала акаунта си. Признавам, добавих някои от вас в другия си акаунт (тоест 5 човека), защото не устоях на милите молби за приятелство и невъзможността да контактувам с тази хора извън фейсбук стана реална. Въпреки това не контактувам с тези 5 човека, защото рядко стоя там за повече от 10 минути, най-вече посещавам страницата на блога за 15-20 минути на ден. Затова може да се каже, че отърването от зависимостта върви добре. Надявам се в най-скоро време идеите да връхлетят върху мен като ято разярени пчели и да ме "нажилят" цялата, pа да започна да пиша по два поста на ден :) А до тогава, просто исках да споделя нещо с един човек...

2 comments :

  1. Чудесно е! Очаквам с интерес следващия пост! :)
    http://thingamyjic.blogspot.com/

    ReplyDelete
  2. Много откровен и честен пост. Напоследък има един цитат, който доста ми помага "Pour yourself a drink, put on some lipstick and pull yourself together". Защото такъв е живота, ако не го направиш сама никой няма да го направи за теб. Дори да продаваш цигари, голяма работа, ще го преживееш, но поне ще си си стъпила на краката. Мисли позитивно и не се депресирай за неща, които не зависят от теб. Хвани някаква работа, поработи, възможности дебнат от всеки ъгъл, и когато най - малко очакваш всичко ще се нареди така, както е трябвало да бъде.
    Колкото до подигравките, не обръщай внимание, знам.. знам, лесно е да се каже, но всеки е минал от там и трябва да се изправиш срещу демоните си. Не им се бутай, не им обръщай внимание, не ги мисли, което е най - важното, защото много често хората предизвикваме лошите ситуации с мислите си. Бъди щастлива, въпреки всичко! Уважавай себе си до толкова, че да можеш да си тръгнеш от всичко, което ти пречи, не ти позволява да израснеш и не те прави щастлива. Какво да ти кажа за семейството, няма идеално семейство, и дори да го търсиш няма да го намериш, просто трябва да се научиш да ги приемаш и толкова.
    Успех в начинанията. И късмет! :)

    ReplyDelete