2016 | Rewind and Best moments

Януари започна със сбъдването на една моя дългогодишна мечта – успях съвсем сама да си купя DLSR фотоапарат, който беше и първия ми досег с по-висок клас техника изобщо. За тази година си поставям цел наистина да върна вдъхновението и идеите, които притежавах преди години в тази област и да разуча машинката напълно. Стремежът ми е да се науча да снимам храна или т.нар. „foodography” като професионалист някой ден. Годината продължи с неочаквано обаждане и преди да се усетя, бях поканена да работя за друга корабна компания, отново като камериерка. Разбира се това беше логичното решение в онзи момент и през март вече летях за чужбина, където да започна наново. За работата си на третия подред речен кораб, успях да посетя места като Амстердам, Андернах, Регенсбург, Милтенберг, Вюрцбург, Виена, Линц и буквално за броени часове да зърна малка част от културата, изкуството, храната, хората, пейзажите, въобще да усетя vibe-ът на тези градове, които ми се сториха различни вселени. Запознах се с много чужденци, сред които американци, англичани, австралийци, германци, някои добри, други - тотални бедствия, но никога няма да забравя тези персони.

Въпреки тежкия 16-часов работен ден без почивки, въпреки всичките травми и неприятни ситуации, съжалявам най-много само за едно и то е, че когато работиш на кораб никога нямаш достатъчно време да разгледаш един град дори в половината му прелест. Не ми се даде достатъчно време на тези прекрасни места и само мога да мечтая един ден отново да имам шанса да ги посетя за повече и да грабна от тях с пълни шепи. Докато бях там се опитвах максимално да впрегна всичките си сетива и колкото се може повече да видя, чуя, усетя, вкуся и попия... Да запомня пътеки и посоки, имена на улици, аромати, лица, вкуса на храната, преживяванията. Дори и ако краката ме боляха и не можех да ходя и минута повече, ако трябваше да избирам между това да поспя за два часа или да взема душ, винаги избирах да нахлузя ботушите и в почивката си да се изстрелям навън, където и да сме акостирали.

Никога няма да забравя хората, които срещнах, колегите ми, които ми помагаха и с които споделих частица от тези невероятни места. Няма да забравя шопинга в Регенсбург, уличните танцьори на Вюрцбург, колелата на Амстердам, червените фенери, боевете в 2 посред нощ, нито малките баварски улички на Милтенберг, когато за пръв път се престраших да изляза съвсем сама. Стекът с бяло вино в Андернаховата „Casablanca“, горещото какао, кабернето и чесновите пръчици на Виена, италианската пица по женски, нито нудълсите със скариди или първите гурме вечери в живота ми... В крайна сметка, поради непредвидени обстоятелства, не успях да издържа и взех решение да напусна през април, когато се изправих пред ситуацията за първи път да се прибера съвсем сама от огромното летище в Амстердам, някак тотално необяснимо за мен, успях. Всъщност тръгнах от корабното пристанище към гарата, от там хванах влак за летището, а от там - самолет. 

Към средата на април кацнах в България и малко по малко се подготвих да се завърна към нормалното си ежедневие... Казах „чао“ на корабите, но не и „сбогом“ и не изключвам възможността отново да се наложи да се върна там. Срещнах много трудности и неприятности, както и наистина ужасно негативни хора, които обичаха да мачкат, но намерих и добри души, които ми помогнаха много в трудни моменти и дори никога повече да не срещна, се радвам, че успях да познавам. Затова им благодаря! Сега, когато пиша това и погледна назад, все още не мога да повярвам, че всичко това се случи и аз преминах през него напълно сама... Че съм била на всички тези места ми се струва като един блед сън. Това безспорно беше едно от най-важните и значими преживявания в моя 22-годишен живот и ми доказа много неща. Научих, че въпреки всички трудности мога да постигна всичко сама. Аз съм силна, зная, мога и не ме е страх да го направя, каквото и да ми казват другите.

Когато се върнах в България ми предстоеше една много трудна и предизвикателна изпитна сесия. Успях да се преборя с нея и дори завърших с отличен успех. Вече всички в университета ме познаваха като „Преслава от корабите“. Ваканцията най-сетне започна, но за мен тя беше неспокойна. Прекарах месеци в търсене на работа, каквато наистина имах желание да намеря. Молех се да стана отново преводач, пробвах в няколко туристически агенции и дори рецепции на хотели... Но ударих на камък. Сблъсках се с високомерието на някои така наречени работодатели и за пореден път разбрах, че много от хората в България, които управляват фирми, се оплакват от младите, но просто не им дават шанс. Не успях да намеря работа след месеци на търсене и интервюта, но взех друго важно решение – ще направя всичко възможно да завърша, за да работя. И записах две години за една, за да ускоря обучението си. Бях приета по програма „Еразъм+“ за Испания, но се наложи да се откажа след това свое решение. Освен в чужбина, това беше годината, в която за първи път в живота си посетих толкова много места в България.

Успях да зърна морето само за три дни и дълго тъгувах за него (аз съм си морско дете по душа). Върнах се във Варненския край и любимата ми Дружба, където имах само един ден за перфектния плаж. Посетих мидената ферма в Каварна и опитах най-страхотния хайвер и панирани миди на шиш. За сметка на моята солена мъка по морето, наблегнах на планината. Пътувахме семейно до Банско, за да му се насладим през лятото. Разходих се до Бъндеришка поляна, пипнах Байкушевата мура, а после отидохме до хижа Безбог. Не успях да стигна чак до в. Безбог, но покорих Попово езеро само с летни маратонки по Душевадката! Което си е постижение. Возих се за първи път на лифт (цели четири пъти) и за първи път паднах от него. Едва не си счупих крак, но успях да посетя Златната Руска църква и паметника в град Шипка, който с куцане изкачих чак до горе, за да се насладя на гледката от върха. За първи път бях в село Валевци, в което живеят цели 8 души! Къщата за гости бе повече от превъзходна, без никакъв обхват и връзка със света, откъснах се от всичко и влязох в режим „offline”. На връщане от с. Валевци се отбихме в град Априлци, където брахме билки, къпини и покорихме огромно възвишение „на върха на света“, разкриващо невероятни гледки към в. Ботев и в. Марагидик. Посетихме местен храм със семейни приятели и ядохме най-вкусния сач в живота си. 

Върнах се и в любимото си градче Елена, за 15-ти път. Научих, че винаги е хубаво да се върнеш там, където се чувстваш като у дома си. До октомври кракът ми оздравя напълно и в университета организирахме първия пленер с фотографска цел – отидохме до Родопите. Наистина магическо е да усетиш духа на планината... Покорихме Чудните мостове, спахме в ужасна хижа без отопление, купихме си сладко от маслини и тиква, ядохме тамошен пататник, запознахме се с коня Кирчо, снимахме звездите. Почувствахме се една идея по-близо до Бога в Кръстова гора, до където се изкачвахме цял ден. В последния ден минахме през най-автентичните Родопски села, отбихме се в с. Забърдо, където конят Кирчо стана известен, запалихме свещ в Бачковския манастир и покорихме високия връх на Асенова крепост в Асеновград. Беше едно от най-цветните приключения в живота ми и се радвам, че се случи точно на мен. През декември завърших пътешественическият списък със зимен Букурещ, хапнахме мамалига и чорбица, снимахме портрети и посетихме огромният Коледен базар, но за това друг път.

През ноември остарях с още една година. Тази година нямах никакви очаквания за рождения си ден и почти не го празнувах... Надявах се на нещо по-добро, но то така и не дойде. Не се почувствах по-мъдра, но си пожелах повече. Повече любов и свобода да правя нещата, които обичам. В тази година срещнах нови хора, с които не се спогодих, но и такива, с които си паснахме от пръв поглед. Загубих хора, които дълги години считах за свои приятели. Отрязах корените на някои връзки, но когато погледна назад се радвам, че го направих. Звучи банално, но качеството е над количеството. Времето ме научи, че предпочитам по-малко негативизъм и повече да съхраня себе си, отколкото другите в живота си.

Често се замислям дали това е правилният избор и един ден няма да съжалявам, но на този етап съм в абсолютно съгласие със себе си, че нямам нужда от такива познанства. Някои стари приятелства обаче останаха и се удължиха с още една година (цели 11, Кристи!). Намерих хора, с които макар и за кратко, се чувствах истински щастлива. Хора, с които споделяме общи интереси, вдъхновяваме се взаимно и можем да говорим цяла нощ, чак до 5 сутринта. И това чувство бе незаменимо. Съдбата обаче като че ли раздели пътя ми с най-важният за мен човек, на този етап. Човек, когото обичах безкрайно много. Все още ми е трудно да говоря за това, но се надявам накрая всичко да е наред...

В ѝ самия край посетихме Румъния. Прекарах последния си 8-ми декември като студентка. 2016-та беше и година на изкуството. Разгледахме много изложби, бяхме на представяния на книги, четене на поезия, срещи с писатели, фотография и живопис. Имах и своите първи моменти. За първи път направих торта по поръчка за някого. За първи път направих шоколадови бонбони по поръчка за много хора. Представих ги на нашата първа авторска фотоизложба през декември, която нарекохме „Чудните лица на Родопите... и други истории“ и която направи голям дебют в университета. Взеха ми първото интервю за радиото. Много хора за първи път бяха наистина горди с мен. Аз за първи път бях наистина горда със себе си.

В крайна сметка, тази година ми донесе много неща... И добри, и лоши. Някои ме окуражиха, други ме оставиха крайно обезверена. Но все важни, все уроци. И знам, постът стана безкрайно дълъг, но може ли кратко да се опише такава година? Надявам се 2017-та да ми донесе много здраве, много любов, приключения и сили да се уча.

Защото уроците тепърва предстоят!